Мам най-накрая спира да се люлее.
— Може ли да бозна?
— Разбира се, ела тук.
Сядам в скута й и вдигам тениската й, и бозкам много дълго време.
— Приключи ли — казва тя в ухото ми.
— Аха.
— Слушай, Джак. Слушаш ли ме?
— Винаги слушам.
— Трябва да се измъкнем оттук.
Гледам я втрещено.
— И ще трябва сами да го направим.
Ама тя каза, че сме като в книга, човекове в книга как избягват от нея?
— Трябва да направим план. — Гласът й е много писклив.
— Като например?
— Само да знаех. От седем години се опитвам да измисля такъв.
— Можем да бутнем стените. — Само че нямаме голям джип, за да ги срутим, дори булдозер нямаме. — Можем да… взривим Врата.
— С какво?
— Котката го направи в „Том и Джери“…
— Хубаво е, че обмисляш разни идеи — казва Мам, — но ни трябва някоя, която е наистина осъществима.
— Мнооого голям взрив — казвам аз.
— Ако е мнооого голям, ще взриви и нас.
Не се бях сетил за това. Правя друго обмисляне.
— О, Мам! Можем… да изчакаме, докато Стария Ник дойде през нощта, и ти да му кажеш: „Я виж каква вкусна торта сме приготвили, хапни си голямо парче от нашата вкусна Великденска торта“, а всъщност ще е отрова!
Мам клати глава.
— Ако го разболеем, няма да ни даде кода.
Обмислям толкова силно, че чак боли.
— Други идеи?
— Ти на всичките казваш „не“.
— Извинявай. Просто се опитвам да гледам реалистично.
— Кои идеи са реалистично?
— Не знам. Не знам. — Мам облизва устни. — Не спирам да мисля за момента, в който вратата се отваря, ако успеем да го уцелим точно на секундата, дали бихме могли да се шмугнем покрай него?
— О, да, това е яка идея.
— Дори ако само ти успееш да се измъкнеш, докато аз се хвърлям към очите му… — Мам поклаща глава. — Няма начин.
— Има начин.
— Ще те хване, Джак, ще те хване, преди да си стигнал до средата на двора, и… — спира да говори.
След минута аз казвам:
— Някакви други идеи?
— Все същите ми се въртят, отново и отново, като хамстери на колела — казва Мам през зъби.
Защо хамстерите ходят на колела? Това като виенско колело на панаир ли е?
— Трябва да измислим хитър номер — казвам аз.
— Като например?
— Като може би когато си била студентка и той те е измамил в камиона си с кучето си, дето не е било истинско куче.
Мам издиша шумно.
— Знам, че се опитваш да помогнеш, но май е време да помълчиш за малко, за да мога да мисля по-сериозно?
Ама ние мислехме, мислехме сериозно заедно. Ставам и отивам да изям банана с голямото кафяво на него, кафявото е най-сладко.
— Джак! — Очите на Мам са огрооомни и тя говори супербързо. — Онова, което каза за кучето… всъщност идеята е гениална. Ами ако се престорим, че си болен?
Объркан съм, после схващам:
— Като кучето, което не е било?
— Именно. Когато влезе… мога да му кажа, че си много болен.
— Какъв болен?
— Да речем много, много тежка настинка — казва Мам. — Опитай се да кашляш силно.
Аз кашлям и кашлям, а тя слуша.
— Хмм.
Май не ме бива много в това. Кашлям повече, имам чувството, че гърлото ми ще се скъса.
Мам поклаща глава.
— Зарежи кашлицата.
— Мога и още по-много…
— Страхотно се справяш, но пак звучи като преструвка.
Изкашлям най-голямата и най-много ужасна кашлица в живота.
— Не знам — казва Мам, — може кашлицата да е прекалено трудна за преструване. Както и да е… — Плесва се по челото. — Много съм тъпа.
— Не си. — Разтривам, където се удари.
— Трябва да е нещо, което си прихванал от Стария Ник, нали се сещаш? Той е единственият, който внася микроби, а е нямал настинка. Не, трябва ни… нещо в храната? — Тя поглежда съсредоточено бананите и чете: — „Е. Коли“? От това може ли да имаш треска?
Мам не трябва да ме пита неща, тя трябва да знае.
— Много тежка треска, така че да не можеш да говориш и да се будиш нормално…
— Защо да не мога говоря?