Запомнил съм всички части, но все ги разбърквам.
— Виж, това е както „Дора“ — казва Мам, — когато отива на едно място, а после на второ, за да стигне до трето. За нас е „пикап, болница, полиция“. Повтори го.
— Пикап, болница, полиция.
— Или всъщност са пет стъпки. Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам. — Чака.
— Пикап…
— Болен.
— Болен — повтарям аз.
— Болница… не, извинявай, пикап. Болен, пикап…
— Болен, пикап, болница, спасявам Мам.
— Забрави „полиция“ — казва тя. — Брой на пръсти. Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.
Повтаряме го отново и отново. Правим карта върху хартия с редове, има и рисунки, на болната съм аз със затворени очи и изплезен език, после е кафяв пикап, после човек с дълга бяла престилка, което означава лекари, после полицейска кола със светещ буркан, накрая Мам, която маха с ръце и се смее, защото е свободна, а горелката е цялата в огън като дракон. Главата ми е уморена, но Мам казва, че трябва да упражняваме онази част с болното, тя е най-важната, защото ако не повярва на нея, друго нищо няма да се случи.
— Дойде ми една идея, ще ти нагрея челото много и ще го накарам да го докосне…
— Не.
— Няма проблем, няма да те изгоря…
Тя не разбира.
— Без той мен да ме докосва.
— Ааа — казва Мам. — Само веднъж, обещавам, аз ще съм до теб.
Аз не спирам да клатя глава.
— Ами да, това може да свърши работа — продължава тя, — може да легнеш например срещу вентилатора… — Коленичи и слага ръка в Подкреватчо близо до Стена на Креватчо, после се намръщва. — Не е достатъчно горещо. Може пък… плик с много гореща вода на челото ти малко преди той да дойде? Ти ще си в леглото, а като чуем бипбип, ще скрия водата.
— Къде?
— Няма значение.
— Има значение.
Мам ме поглежда.
— Прав си, трябва да обмислим всички подробности, та да не може нищо да ни провали плана. Ще пусна плика с водата под леглото, става ли? После, когато Стария Ник ти пипне челото, то ще е супергорещо. Ще опитаме ли?
— С плика с вода?
— Не, само легни на леглото засега и се упражнявай да бъдеш много отпуснат, както като играем на Труп.
Много ме бива в това, устата ми зее. Тя се преструва, че е него, с много дебел глас. Слага ръката си на над веждите ми и казва с ръмжене:
— Хм, наистина е горещо.
Аз се кикотя.
— Джак.
— Извинявай — лежа супермирно.
Упражняваме се още много, после ми писва да бъда престорено болен и Мам ми дава да спра.
За вечеря е хотдог, Мам почти не яде от нейния.
— Е, помниш ли плана?
Кимам.
— Кажи ми го.
Поглъщам моя край от франзелата.
— Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.
— Чудесно. Готов ли си тогава?
— За какво?
— За нашето Голямо измъкване. Тази нощ.
Не знаех, че е тази нощ. Не съм готов.
— Защо е тази нощ?
— Не искам да чакам повече. След като спря токът…
— Ама снощи го пусна пак.
— Да, само че след три дни. И Цвете вече беше умряло от студа. Кой знае какво ще направи утре? — Мам става с чинията си, почти крещи: — На външен вид е като човек, но вътре няма нищо.
Объркан съм.
— Като робот ли?
— По-лошо.
— Веднъж имаше един робот в „Боб Строителя“…
Мам ме прекъсва.
— Нали знаеш сърцето си, Джак?
— Бам-бам. — Показвам й на гърдите си.
— Не, онова, с което чувстваш, например когато си тъжен или изплашен, или се смееш, или друго.
Това е по-долу, май ми е в корема.
— Е, той няма.
— Корем?
— Нещо, с което да чувства.
Гледам си корема.
— А какво има вместо него?
— Просто празнина — свива рамене тя.
Като кратер? Ама това е дупка, където нещо се е случило. Какво се е случило?
Все пак не разбирам защо това, че Стария Ник е робот, означава, че трябва да направим хитрия си план тази нощ.
— Да го направим друга нощ.
— Добре — казва Мам и се пльоска на стола си.
— Добре?
— Аха — разтрива чело. — Извинявай, Джак, знам, че те притискам. Аз самата съм имала много време да го премисля, но за теб всичко е ново.