Аз кимам и кимам.
— В крайна сметка още един-два дни няма да променят нищо. Стига да не го оставим да ни предизвика отново. — Усмихва ми се. — След няколко дни, а?
— Като съм на шест, а?
Мам ме гледа, без да мига.
— Ами да, ще съм готов да го измамя и да отида в Навън, когато съм на шест.
Тя си отпуска лицето долу в ръце.
— Недей — дърпам я.
Когато се показва, това лице е вече страшно.
— Каза, че ще бъдеш моят супергерой.
Не помня да съм го казвал.
— Не искаш ли да избягаш?
— А, да, само че не съвсем.
— Джак!
Поглеждам последното си парче хотдог, ама не го искам.
— Нека просто си останем тук.
Мам клати глава.
— Вече става прекалено малка.
— Кое?
— Стая.
— Стая не е малка. Виж! — Покатервам се на стола си и скачам с вдигнати ръце, и се завъртам, в нищо не се удрям.
— Дори не знаеш какво ти причинява това. — Гласът й трепери. — Трябва да виждаш неща, да ги докосваш…
— Вече го правя.
— Повече неща, други неща. Трябва ти повече пространство. Трева. Мислех, че искаш да се запознаеш с баба и дядо, и с чичо Пол, да отидеш на люлките на площадката, да ядеш сладолед…
— Не, благодаря.
— Добре, остави.
Мам си сваля дрехите и си облича пижамената тениска. Аз си обличам моята. Тя не казва нищо, толкова ми е бясна. Завързва торбата с боклука и я слага до Врата. Тази вечер на нея няма списък.
Мием зъби. Тя плюе. На устата й има бяло. Очите й поглеждат моите в Огледалчо.
— Бих ти дала повече време, ако имаше как — казва. — Кълна се, бих чакала колкото дълго искаш, ако знаех, че сме в безопасност. Само че не сме.
Обръщам се бързо към истинската нея, скривам лице в корема й. Оставям малко паста върху тениската й, но тя не се сърди.
Лягаме на Креватчо и Мам ми дава да бозкам, лявата, после не говорим.
В Гардеробчо не мога да заспя. Пея тихичко „Джон Джейкъб Джингълхаймер Шмит“. Чакам. Пея я пак.
Най-накрая Мам отговаря:
— Неговото име е и мое.
— Нос навън като подам…
— Всички бият барабан…
— Ей го Ансон Джейкъб Ажингълхаймер Шмит.
Обикновено и тя се включва за „на-на-на на-на-на-на“, това е най-много забавната част, но не и този път.
Мам ме събужда, но още е нощ. Тя се е надвесила в Гардеробчо, аз си удрям главата, като се изправям да седна.
— Ела да видиш — шепне тя.
Заставаме до Маса и гледаме нагоре. Там е най-огромното голямо Сребърно лице на Господ. Толкова ярко, облестява цялата Стая, кранчетата и Огледалчо, и тенджерите, и Врата, и бузите на Мам дори.
— Знаеш ли — шепне тя, — понякога луната е полукръг, а понякога полумесец, понякога само мъничка извивка като изрязан нокът.
— Да, бе. — Само в Телевизор.
Тя посочва нагоре към Прозорче.
— Сега я видя, като е пълна и точно над нас. Когато излезем обаче, ще можем да я гледаме как се спуска на небето с най-различни форми. Дори и през деня.
— Няма начин, човече.
— Истината ти казвам. Светът толкова ще ти хареса. Само изчакай да видиш слънцето, като залязва, цялото розово и пурпурно…
Прозявам се.
— Извинявай — прошепва тя пак, — ела да си легнем.
Поглеждам да проверя дали торбата с боклук е изчезнала, няма я.
— Стария Ник е бил тук?
— Мда. Казах му, че май се разболяваш. Колики, диария. — Гласът на Мам почти за малко да се смее.
— Защо ти…?
— Така ще започне да вярва на нашия номер. Утре вечер, тогава ще го направим.
Издърпвам си ръката от нейната.
— Не трябваше да казваш му това.
— Джак.
— Лоша идея.
— Планът е добър.
— Това е глупав глупендерски план.
— Само него имаме — казва Мам много високо.
— Но аз казвам „не“.
— Да, да, а преди това каза „може би“, а още по-преди „да“.
— Ти мамиш.
— Аз съм ти майка. — Сега почти гърми с глас: — Това означава, че понякога трябва да решавам и за двама ни.
Отиваме в Креватчо. Аз се сгушвам силно, тя зад мен.
Ще ми се да получим от онези специални ръкавици за бокс за Неделно лакомство, та да ми е позволено да я удрям.