Събуждам се изплашен и си оставам изплашен.
Мам не дава да пускаме казанчето след ако, раздробява го с дръжката на дървена лъжица, за да прилича на супа от ако, мирише най-лошо.
Не играем на нищо, само упражняваме аз да съм отпуснат и да не казвам нито дума. Вече ми става малко лошо наистина, Мам обяснява, че това е само силата на внушението.
— Толкова си добър в преструването, че дори себе си успяваш да измамиш.
Събирам си пак раницата, дето е всъщност калъфка от възглавница, слагам вътре Дистанционно и жълтия балон, но Мам казва „не“.
— Ако си вземеш каквото и да е, Стария Ник ще се досети, че искаш да избягаш.
— Мога да скрия Дистанционно в джоба на панталона.
Тя клати глава.
— Ще бъдеш само по пижамена тениска и гащи, защото така щеше да си облечен, ако наистина изгаряше от треска.
Представям си как Стария Ник ме пренася в пикапа, вие ми се свят, сякаш ще падна.
— Чувстваш страх — казва Мам, — но действаш смело.
— Ъ?
— Страхосмелов.
— Страхмел.
Думите-сандвичи винаги я разсмиват, но аз не се шегувах.
За обяд е супа от говеждо, аз единствено смуча сухарите.
— За кои части се тревожиш в момента? — пита Мам.
— Болницата. Ами ако не кажа правилните думи?
— Трябва само да им кажеш, че майка ти е заключена, а мъжът, който те е довел, го е направил.
— Ама думите…
— Какво… — чака.
— Ако изобщо не излязат?
Мам мушва уста между пръсти:
— Все забравям, че никога с никого не си разговарял, освен с мен.
Мам издишва бавно и шумно.
— Знаеш ли какво, имам идея. Ще ти напиша бележка, която трябва да скриеш, бележка, която обяснява всичко.
— Еха, много добре.
— Трябва само да я дадеш на първия човек… не пациент, искам да кажа — на първия човек с униформа.
— А човекът какво ще направи с нея?
— Ще я прочете, разбира се.
— Човековете в Телевизор могат да четат?
Мам ме поглежда.
— Те са истински хора, не забравяй, като нас.
Аз все още не й вярвам, но не казвам.
Мам написва бележката на парченце хартия с редове. Тя е приказка само за нас и Стая и е „Моля, спешно изпратете помощ“, което означава супербързо. Близо до началото има две думи, които никога преди не съм виждал, Мам казва, че те са й имената като тези, които човекове имат в Телевизор, както са я наричали всички Навън, а само аз й викам Мам.
Коремът ме боли, не ми харесва да има други имена, дето никога дори не съм знавал.
— Аз имам ли други имена?
— Не, ти винаги си бил Джак. О, но… предполагам, че ще носиш и моята фамилия. — Посочва второто.
— Защо?
— Ами за да покажеш, че не си същият като всички останали Джак на света.
— Кои други Джак? Като във вълшебните приказки ли?
— Не, истински момчета. Навън има милиони хора и няма достатъчно имена за всички, едно име се пада на няколко души.
Аз не искам да си деля името с никого. Коремът ми боли още повече. Нямам джоб, така че слагам бележката в гащите си, боцка.
Светлината цяла се изтича. Ще ми се денят да остане по-дълго, за да не идва нощ.
Сега е 08:41 и аз съм в Креватчо да се упражнявам. Мам е напълнила найлонов плик с много гореща вода и го е вързала здраво, за да не се излива изобщо, слага го в още един плик и него връзва.
— Ау! — Опитвам се да се измъкна.
— Очите ти ли? — Слага го пак на лицето ми. — Трябва да е горещо, иначе няма да стане.
— Ама боли ме.
Пробва го на себе си.
— Още една минута.
Аз слагам юмруци помежду.
— Трябва да си смел като принц ДжакърДжак — казва Мам, — иначе няма да се получи. Или да кажа просто на Стария Ник, че си се оправил?
— Не.
— Обзалагам се, че Джак Убиеца на Великани ще сложи плик с гореща глава на лицето си, ако се налага. Хайде, още само малко.
— Нека аз. — Слагам плика върху възглавницата, намръщвам лице и го потапям в горещото. Понякога се вдигам за почивка, а Мам ми опипва челото или бузите и казва: „Цвърти“, после ме кара да сложа лицето пак. Плача малко, не заради горещото, а защото Стария Ник ще дойде, не искам да идва, мисля, че ще повърна на истински. Все слушам за бип-бип. Надявам се да не чуя, не се чувствам страхмел, само обикновено страх.