Тичам до Тоалетна и правя още ако, а Мам го разбърква. Искам да пусна казанчето, но тя казва „не“, Стая трябва да смърди, все едно съм имал разстроено цял ден.
Връщам се в Креватчо, тя ме целува по врата и казва:
— Чудесно се справяш, плаченето е много добре.
— Защо е…?
— Защото така изглеждаш още по-болен. Дай да направим нещо с косата ти… трябваше да се сетя по-рано. — Слага малко Сапун за чинии на ръцете си и го втрива силно всичкото на главата ми. — Така изглежда супермазно. О, не, прекалено хубаво мирише, трябва да миришеш по-лошо. — Изтичва пак да погледне Часовник. — Нямаме време — казва тя и трепери. — Аз съм идиотка, трябва да миришеш лошо, наистина трябва… Стой така.
Навежда се през Креватчо, прави странна кашлица и слага ръка пред устата си. Не спира да прави онзи странен звук. После някакво нещо излиза от устата й, като слюнка, ама много по-гъсто. Виждам рибените пръчици, които ядохме за вечеря.
Втрива го на възглавницата, на косата ми.
— Престани — пищя аз и се опитвам да се измъкна.
— Съжалявам, налага се. — Очите на Мам са странни и лъскави. Бърше повърнатото си на моята тениска, дори на устата ми. Мирише супер най-много гадно, остро и отровно. — Сложи си пак лицето върху горещия плик.
— Ама…
— Давай, Джак, бързо.
— Искам да спирам вече.
— Това не е игра, не можем да спрем. Направи го.
Плача заради вонята и лицето в горещия плик и си мисля, че ще се разтопя.
— Лоша си.
— Имам си причина — казва Мам.
Бип-бип. Бип-бип.
Мам издърпва плика с водата, остъргва ми лицето.
— Шшш. — Затваря ми очите, натиска ми лицето в ужасната възглавница, издърпва Юрганчо върху гърба ми.
По-студеният въздух идва с него. Мам веднага извиква:
— Ето те и теб.
— По-тихо. — Стария Ник го казва тихо, като ръмжене.
— Аз просто…
— Шшш. — Пак бип-бип, после бум. Знаеш правилата — казва той, — нито гък от тебе, докато вратата не се затвори.
— Съжалявам, съжалявам. Просто Джак е много зле. — Гласът на Мам трепери и за минута почти й повярвам, тя е по-добра в преструването дори от мен.
— Тук вони.
— Това е, защото не задържа нищо.
— Сигурно някой вирус еднодневка — казва Стария Ник.
— Вече минаха над трийсет часа. Тресе го, гори…
— Дай му едно от онези хапчета за глава.
— Според теб какво правя цял ден? Само ги повръща отново. Даже вода не успява да задържи.
Стария Ник изпухтява.
— Дай да го погледна.
— Не — казва Мам.
— Хайде, мърдай…
— Не, казах не…
Аз държа лице във възглавницата, лепкаво е. Очите ми са затворени. Стария Ник е тук, точно до Креватчо, вижда ме. Усещам ръката му на бузата си, издавам звук, защото съм изплашен, Мам каза, че ще е челото, ама не е, бузата ми докосва, а ръката му не е като на Мам, студена е, тежка…
После се махва.
— Ще му донеса нещо по-силно от денонощната аптека.
— Нещо по-силно? Той е само на пет, напълно е дехидратиран, има Господ знае каква треска — Мам крещи, не бива да крещи, Стария Ник ще се ядоса.
— Млъкни за малко и ме остави да помисля.
— Трябва да отиде в Спешното веднага, трябва, и ти го знаеш.
Стария Ник издава някакъв звук, не знам какво означава.
Гласът на Мам е все едно плаче.
— Ако не го заведеш сега, той ще, той може да…
— Стига толкова истерия — казва той.
— Моля те, умолявам те.
— Няма начин.
Замалко да кажа „човече“. Помислям си го, но не го казвам, нищо не казвам, аз съм просто отпуснат и ме Няма.
— Просто ги излъжи, че е нелегален чужденец и няма документи — казва Мам, — той не е в състояние да каже и дума, може да го докараш обратно веднага след като му вкарат малко течности… — Гласът й се движи след него. — Моля те. Ще направя каквото поискаш.
— Няма оправия с тебе. — Звучи, сякаш е отишъл до Врата.
— Не си отивай. Моля те, моля те…
Нещо пада. Толкова съм изплашен, че никога няма да си отворя очите.
Мам вие. Бип-бип, бум. Врата е затворена, сами сме.
Много е тихо. Преброявам зъбите си пет пъти, все двайсет, само един път деветнайсет, но броя пак, докато е двайсет. Надничам настрани. После повдигам глава от смрадливата възглавница.