Мам седи на Черга с гръб към Стена на Врата. Гледа в нищо. Прошепвам:
— Мам?
Тя прави суперстранно нещо, почти се усмихва.
— Да не оплесках преструването?
— О, не, страхотно се справи.
— Ама той не ме заведе в болницата.
— Няма нищо. — Мам става и намокря Гъба в Мивка, идва да ми изтрие лицето.
— Ама нали каза. — Всичкото горещо лице и повръщано, и неговото докосване… — Болен, пикап, болница, полиция, спасявам Мам.
Мам кима, вдига тениската ми и избърсва гърдите ми.
— Това беше план „А“, струваше си да опитаме. Но, както и предположих, прекалено много го беше страх.
Объркала се е май.
— Него го е било страх?
— Да не би да кажеш на доктора за Стая и полицията да го вкара в затвора. Надявах се да рискува, ако повярва, че си в сериозна опасност… но не вярвах, че ще го направи.
Схващам.
— Измамила си ме — изревавам аз. — Не можах да се возя в кафявия пикап.
— Джак — казва Мам и ме притиска към себе си, кокалите й ми болят лицето.
Аз се блъскам назад.
— Каза без повече лъжене и че вече отлъгваш, а после пак излъга.
— Правя каквото мога.
Засмуквам си устната.
— Слушай. Ще ме изслушаш ли за минута?
— Омръзна ми да те слушам.
— Знам — кима тя. — Но въпреки това ме изслушай. Има план „Б“. План „А“ беше всъщност част от план „Б“.
— Не си ми казала.
— Малко е сложно. Вече няколко дни си блъскам мозъка с него.
— Е, ами ето, аз имам милиони мозъци за блъскане.
— Така ли?
— Много повече от теб.
— Вярно е. Но не исках да ти се налага да държиш и двата плана в главата си едновременно, за да не се объркаш.
— Вече съм объркан, сто процента съм объркан.
Тя ме целува през косата, дето е цялата лепкава.
— Чакай да ти разкажа за план „Б“.
— Не искам да чувам смрадливите ти тъпи планове.
— Добре.
Треперя от нямането на облечена тениска. Намирам една чиста в Скринчо, синя.
Отиваме в Креватчо, миризмата е ужасна. Мам ми показва как да дишам през устата само защото устите не надушват нищо.
— Може ли да легнем с глави на другата страна?
— Гениална идея — казва Мам.
Опитва се да ме подкупва, ама аз няма да й простя. Слагаме си краката на смрадливия край до стената, а лицата — на другия.
Мисля, че никога няма да изключа.
Вече е 08:21, спал съм дълго и сега бозкам, лявата е толкова гъста. Стария Ник не се е връщал, май.
— Събота ли е? — питам аз.
— Точно така.
— Яко, ще мием косата.
— Не може да миришеш на чисто — клати глава Мам.
За минутка бях забравил.
— Какъв е?
— Кое?
— План „Б“.
— Готов ли си да го чуеш вече?
Нищо не казвам.
— Ами ето го — прочиства гърло Мам. — Премислях го пак и пак, от всички страни, мисля, че наистина може да проработи. Не знам, не мога да бъда сигурна, звучи налудничаво и дори е невероятно опасно, но…
— Просто ми кажи.
— Добре, добре. — Поема си шумно въздух. — Спомняш ли си Граф Монте Кристо?
— Беше затворен в тъмница на един остров.
— Да, ама спомняш ли си как избяга? Престори се на умрелия си приятел, скри се в покрова и пазачите го изхвърлиха в морето, само че Графа не се удави, измъкна се и отплува.
— Разкажи я докрай.
— Не е важно — махва с ръка Мам. — Мисълта ми е, Джак, че точно това ще направиш и ти.
— Ще ме хвърлят в морето?
— Не, ще избягаш като Граф Монте Кристо.
Пак съм объркан.
— Аз нямам умрял приятел.
— Искам да кажа, че ще си маскиран като умрял. — Гледам и не разбирам. — Всъщност е по-скоро като една пиеса, която гледах в гимназията. Едно момиче на име Жулиета иска да избяга с момчето, което обича, затова се преструва на умряла, като изпива специално лекарство, а след няколко дни се събужда и тадааа!
— Не, това е бебето Исус.
— Ох… не съвсем — Мам потърква чело. — Той наистина е бил мъртъв три дни, после се е съживил. Ти изобщо няма да умираш, само ще се правиш като онова момиче в пиесата.
— Аз не знам как да се правя, че съм момиче.
— Не, да се правиш на умрял. — Гласът на Мам е малко изнервен.