— Добре.
— Защото ако се отпуснеш или помръднеш, или издадеш малък звук, Джак, ако направиш дори едно от тези неща, без да искаш, той ще разбере, че си жив, и ще бъде толкова ядосан, че…
— Какво? — чакам. — Мам. Какво ще направи?
— Не се тревожи, той ще повярва, че си умрял.
Откъде пък знае със сигурност?
— После ще се качи отпред в пикапа и ще го подкара.
— Накъде?
— Ох, ами извън града вероятно. Някъде, където няма хора, които да видят, че копае дупка, в гора или нещо. Работата е там обаче, че още щом моторът запали — ще чуеш силен бръмчащ тресящ звук, ето така… — Тя пърди с уста през Черга; обикновено пърденето с уста ме кара да се смея, но сега не: — Това е сигналът да започнеш да се измъкваш от чергата. Опитай.
Въртя се, но не мога, прекалено е стегнато.
— Заклещих се, заклещих се, Мам.
Тя веднага ме развива. Вдишвам много въздух.
— Добре ли си?
— Добре.
Усмихва ми се, но усмивката е странна, сякаш се преструва. После пак ме навива, малко по-хлабаво.
— Пак стяга.
— Извинявай, не предполагах, че ще е толкова стегнато. Почакай малко… — Развива ме отново. — Я опитай да си свиеш ръцете с малко стърчащи лакти, за да ти остане място.
Този път, след като ме навива със свити ръце, мога да си ги провра през главата, помахвам с пръсти в края на Черга.
— Браво. Сега пробвай да се изхлузиш нагоре, все едно е тунел.
— Прекалено е стегнато. — Не знам как се е справил Графа, докато е потъвал. — Изкарай ме оттук.
— Изчакай малко.
— Изкарай ме веднага!
— Ако продължаваш да изпадаш в паника — казва Мам, — планът ни няма да проработи.
Пак плача, Черга е мокра на челото ми.
— Вън!
Черга се развива, дишам отново.
Мам слага ръката си на лицето ми, но аз я отхвърлям.
— Джак…
— Не.
— Чуй ме.
— Глупендерски план „Б“.
— Знам, че е страшно. Да не мислиш, че не знам? Но трябва да опитаме.
— Не, не трябва. Не и докато стана на шест.
— Има и нещо, което се нарича просрочка.
— Какво? — Гледам Мам и не разбирам.
— Трудно е да се обясни. — Изпуска въздух: — Къщата на Стария Ник всъщност не е негова, а е на банката… те ще се ядосат и може да се опитат да му я отнемат.
Чудя се как може банката да го направи. Може би с голям багер?
— Заедно със Стария Ник вътре ли? — питам аз. — Както Дороти, когато торнадото й вдига къщата във въздуха?
— Чуй ме. — Мам ме хваща за лактите, така че наистина ме боли: — Опитвам се да ти кажа, че той никога няма да позволи на никого да влезе в къщата му или в двора му, защото така ще открият Стая, нали?
— И ще ни спасят!
— Не, той никога няма да позволи това да се случи.
— Какво ще направи?
Мам смуче устната си, та чак не се вижда.
— Мисълта ми е, че трябва да избягаме преди това. Ти ще влезеш пак в чергата и ще се упражняваме, докато се научиш да излизаш.
— Не.
— Джак, моля те…
— Много ме е страх — изкрещявам аз. — Няма да го направя никога и те мразя.
Мам диша тежко, сяда на Под.
— Няма нищо.
Как така няма нищо, като я мразя?
Ръцете й са върху корема.
— Аз те донесох в Стая, не исках, но се случи и нито веднъж не съм съжалила.
Аз я гледам втренчено и тя ме гледа втренчено.
— Тук си заради мен и тази вечер ще те измъкна.
— Добре.
Казвам го много тихо, но тя чува. Кима.
— А после ти с горелката. Един по един, но и двамовете. Мам пак кима.
— Важен си ти обаче. Само ти.
Клатя глава, та почти ми се откачва, защото не съм само аз.
Поглеждаме се отново, без да се усмихваме.
— Готов ли си да се върнеш в чергата?
Кимам. Лягам долу, Мам ме навива суперстегнато.
— Не мога…
— Разбира се, че можеш. — Усещам как ме потупва през Черга.
— Не мога, не мога.
— Можеш ли да изброиш до сто?
Броя, лесно, много бързо.
— Вече звучиш по-спокоен. След минутка ще му хванем цаката — казва Мам. — Хм. Питам се… ако извъртането не върши работа, дали не би могъл някак си… да се развиеш?
— Ама аз съм отвътре.
— Знам, но можеш да достигнеш края с ръце и да намериш правилния ъгъл. Хайде да пробваме.