Опипвам, докато попадна на нещо остро.
— Точно това е — казва Мам. — Чудесно, сега дърпай. Не натам, на другата страна, така че да усещаш как се разхлабва. Все едно белиш банан.
Издърпвам съвсем малко.
— Лежиш накрая, притискаш я.
— Извинявай. — Сълзите пак идват.
— Няма нужда да се извиняваш, много добре се справяш. А ако се търкулнеш?
— На коя страна?
— На която ти се струва по-хлабаво. Може би по корем, после намери пак края на чергата и го издърпай.
— Не мога.
Правя го. Изваждам си единия лакът.
— Отлично. Наистина успя да я разхлабиш отгоре. Хей, а как е сядането, мислиш ли, че можеш да седнеш?
Боли и е невъзможно.
Сядам и двата ми лакътя са отвън, а Черга се развива около лицето ми. Мога цялата да я махна.
— Успях — извиквам аз. — Аз съм най-добрият банан.
— Ти си най-добрият банан — казва Мам. Целува ме по лицето, което е цялото мокро. — Сега да опитаме пак.
Когато съм толкова уморен, че трябва да спрем, Мам ми казва как ще е Навън.
— Стария Ник ще кара по улицата. Ти си отзад, в откритата част на пикапа, така че той не може да те види, ясно? Хващаш ръба на пикапа, за да не паднеш, защото ще се движи бързо, ето така. — Бута ме и ме търкаля насам-натам. — После, когато натисне спирачка, ще почувстваш нещо като… бутване в обратната посока, докато пикапът намалява. Това означава знак „Стоп“, на който шофьорите трябва да спрат за малко.
— Дори и той?
— О, да. Така че още щом усетиш, че пикапът вече почти не се движи, значи е безопасно да скочиш отстрани.
В Открития космос. Не го казвам, знам, че не е така.
— Ще се приземиш на тротоара, ще е твърдо като… — оглежда се — … като порцелан, само че по-грубо. И ще бягаш, бягаш, бягаш, като Малката питка.
— Лисицата изяде Малката питка.
— Добре, лош пример — казва Мам. — Но този път ние ще сме хитрите измамници. Тичай, Джак, и бърз бъди…
— … Свещника ти прескочи.
— Трябва да тичаш по улицата, далеч от пикапа, супербързо, като… нали си спомняш анимационното филмче, което гледахме веднъж, „Бегачът“?
— Том и Джери също бягат.
Мам кима.
— Най-важното е да не оставяш Стария Ник да те хване. А, да, опитай се също да се качиш на тротоара, ако можеш, онази част, която е малко по-висока, така няма някоя кола да те бутне. Трябва и да крещиш, така че някой да ти помогне.
— Кой?
— Не знам, който и да е.
— Кой е, който и да е?
— Просто изтичай при първия човек, когото видиш. Или… ще е доста късно. Може би никой няма да се разхожда. — Хапе си палеца, нокътя му, аз не й казвам да престане. — Ако не видиш никого, ще трябва да помахаш на някоя кола, за да я накараш да спре, и да кажеш на хората в нея, че ти и майка ти сте били отвлечени. Или пък, ако няма коли… ох, Божичко… ами ще трябва да отидеш до някоя къща… която и да е къща, в която светят лампи… и да удряш по вратата с юмруци колкото сили имаш. Но само къща със светнати лампи вътре, не празна. Трябва да удряш на входната врата, ще я познаеш ли?
— Онази, през която се влиза.
— Опитай сега. — Мам чака: — Говори им, както сега говориш на мен. Представи си, че аз съм тях. Какво ще кажеш?
— Аз и ти сме…
— Не, представи си, че аз съм хората в онази къща или в колата, или на тротоара, кажи им, че ти и твоята Мам…
Опитвам пак.
— Ти и твоята Мам…
— Не, не, кажи „Аз и Мам…“.
— Аз и ти…
Тя изпухтява.
— Добре, няма значение, просто им дай бележката… още ли е скрита?
Поглеждам в гащите си.
— Изчезнала е! — После я напипвам къде се е плъзнала в между дупето ми. Изваждам я и й я показвам.
— Дръж я отпред. Ако случайно я изпуснеш, можеш просто да им кажеш „Отвлякоха ме“. Кажи го, само това.
— Отвлякоха ме.
— Кажи го ясно и силно, за да чуят.
— Отвлякоха ме — изкрещявам аз.
— Фантастично. И те ще се обадят в полицията — казва Мам, — а… предполагам полицията ще търси във всички задни дворове, докато намери Стая. — Лицето й не изглежда много сигурно.
— С горелката — спомням й аз.
Упражняваме ли упражняваме. Умрял, пикап, измъквам се, скачам, тичам, някой, бележка, полиция, горелка. Това са девет неща. Не мисля, че мога да ги задържа в главата си едновременно. Мам казва, че, разбира се, че мога, аз съм нейният супергерой, господин Петгодишен.