Подът е много лъскав и твърд, не като Под, стените са сиви и ги има повече, супер е шумно. Навсякъде има човекове, дето не са ми приятели. Виждам нещо като космически кораб, цялото осветено, и с неща вътре, дето са в малки квадратчета. Май са пликове чипс и шоколади, аз отивам и гледам, и пробвам, и докосвам, но те са заключени в стъклото. Мам ми дръпва ръката.
— Насам — казва инспектор Оу. — Не, ето тук…
Сега сме в стая, която е по-тиха. Огромен мъж казва:
— Моля да ме извините за присъствието на медиите, преминахме на магистрална система, ама те си имат скенери за ловене на новини… — Протяга ръка. Мам ме оставя долу и почва да му повдига и спуска ръката, както правят човековете в Телевизор.
— А вие, господине, чувам, че сте необикновено смел мъж.
Мен гледа. Ама той не ме познава и защо казва, че съм мъж? Мам сяда в един стол, дето не е от нашите столове, и ми дава да седна в скута й. Опитвам се да се залюлея, но той не е и Люлящ. Нищо не е както трябва.
— Така — почва широкият мъж, — знам, че е късно и синът ви има повърхностни наранявания, за които трябва да се погрижите, затова ви очакват в клиника „Къмбарланд“, много добро заведение.
— Какво заведение?
— О, психиатрично.
— Ние не сме…
Той я прекъсва.
— Те ще могат да ви осигурят необходимата грижа, а и са наистина дискретни. Но най-напред е наложително да ви взема показанията тази вечер с възможно най-много подробности.
Мам кима.
— Така, някои от въпросите ми може да бъдат неприятни, предпочитате ли инспектор Оу да присъства по време на разпита?
— Няма значение, не — казва Мам, прозява се.
— Синът ви преживя много тази вечер, може би е по-добре да изчака навън, докато обсъдим, ъъъ…
Ама ние вече сме Навън.
— Няма проблем — казва Мам и ме завива със синьото одеяло. — Не я затваряйте — казва тя много бързо на инспектор Оу, която излиза.
— Разбира се — казва тя и оставя вратата наполовина отворена.
Мам говори с огромния мъж, той я нарича с едно от другите й имена. Аз гледам стените, станали са кремавеникави като без цвят. Има рамки с много думи в тях, една е с орел, който казва: „За мен няма граници“. Някой минава покрай вратата, аз подскачам. Ще ми се да беше затворена. Много искам да бозкам.
Мам си издърпва тениската към панталоните пак.
— Не точно сега — прошепва, — говоря с капитана.
— И това се е случило… спомняте ли си датата? — пита той.
Тя поклаща глава.
— В края на януари. Минали бяха само няколко седмици от началото на семестъра…
Още съм жаден, вдигам й тениската отново, този път тя изпухтява и ми дава, сгъва ме към гърдите си.
— Ако, ъъъ, предпочитате… — пита Капитана.
— Не, давайте нататък — казва Мам. Дясната е, няма много, но не искам да слизам и да се обръщам, защото може да каже „стига толкова“, а то не стига.
Мам говори цяла вечност за Стая и Стария Ник, аз съм прекалено уморен за слушане. Един тя човек влиза и казва нещо на Капитана.
— Проблем ли има? — пита Мам.
— Не, не — отговаря Капитана.
— Тогава защо ни гледа така? — Ръката й ме прегръща силно. — Кърмя сина си, ако нямате нищо против, госпожо.
Може би в Навън не знаят за бозкането, тайна е.
Мам и Капитана говорят още много. Почти съм заспал, само че е прекалено ярко и не ми е удобно.
— Какво има? — пита ме тя.
— Наистина трябва да се върнем в Стая — прошепвам й. — Трябва ми Тоалетна.
— Няма проблем, тук също имат.
Капитана ни показва пътя покрай изумителната машина и аз докосвам стъклото почти до шоколадчетата. Ще ми се да знаех кода, за да ги освободя.
Има една две три четири тоалетни, всяка в малка стаичка в друга по-голяма стая с четири мивки и много огледала. Вярно било, тоалетните в Навън имат капаци върху чиниите, не мога да погледна вътре. Когато Мам пишка и става, се чува ужасен шум, аз плача.
— Не се плаши — успокоява ме тя и ми избърсва лицето с вътрешното на ръцете й, — това е просто автоматично казанче. Ето, тоалетната вижда с това малко око, когато си готов, и сама си пуска водата, не е ли хитро.