— Всъщност да — казва Мам, — може ли той просто да поседи тук на рецепцията? Това ще му задържи вниманието.
Жената Пилар е зад масата и говори по телефона, усмихва ми се, ама аз се преструвам, че не виждам. Има много столове, Мам ми избира един. Гледам я как отива с докторите. Трябва да стисна стола, за да не изтичам след нея.
Планетата е сменена на игра на футбол с човекове с огромни рамене и каски. Чудя се дали наистина се случва истински, или е само картинки. Поглеждам стъклото с рибите, но е прекалено далече. Не виждам рибите, но трябва още да са там, нали не могат да ходят. Вратата, където влезе Мам, е малко отворена, мисля, че й чувам гласа. Защо й вземат кръвта и урината, и поднокътното? Още е там, нищо че не я виждам, както в Стая по време на нашето Голямо измъкване. Стария Ник се отнесе в пикапа си, сега не е в Стая и не е Навън, не го виждам в Телевизор. Главата ми е изтощена от чудене.
Не ми харесва натискането на маската, слагам си я върху главата, май има едно твърдо нещо с тел вътре. Държи ми косата да не в очите. Сега има танкове в град, който е строшен на парчета, стар човек плаче. Мам е дълго-дълго време в другата стая, боли ли я? Жената Пилар още говори по телефона. Друга Планета с говорещи мъже в гигантромна стая, всички в якета, май се бият. Говорят часове и часове.
После се сменя отново и ето я Мам, тя носи някой и това съм аз!
Скачам и тичам при екрана. Ето ме аз като в Огледалчо, само че съм мъничък. Долу се носят думи Новини От Мястото На Събитието. Един тя човек говори, но не виждам: „… самотник ерген превърнал градинската барака в модерна недостъпна тъмница. Жертвите на деспота са зловещо бледи и изглежда са почти неконтактни след дългия кошмар на затворничеството си“. Ето и когато инспектор Оу се опитва да сложи одеялото на главата ми, ама аз не й позволявам. Невидимият глас казва: „Виждате как недохраненото момче, неспособно да върви, напада един от спасителите си“.
— Мам! — викам аз.
Тя не идва. Чувам я да вика:
— Още няколко минути.
— Ние сме. Ние сме в Телевизор!
Но той изключи. Пилар е станала и сочи към него с дистанционно, и ме гледа. Доктор Клей излиза, казва нещо ядосано на Пилар.
— Пускай пак — казвам аз. — Там сме ние, искам да видя ние.
— Много, много съжалявам… — казва Пилар.
— Джак, искаш ли да дойдеш при мама вече? — Доктор Клей протяга ръка, има облечен смешен бял найлон. Аз не докосвам. — Сложи маската, нали не си забравил? — Слагам я върху носа си. Вървя отзад, не много близо.
Мам седи на малко бяло легло с рокля, направена само от хартия и разцепена на гърба й. В Навън човековете носят странни неща.
— Наложи се да ми вземат истинските дрехи. — Нейният глас е, макар че не виждам откъде идва под маската.
Покатервам се в скута й съвсем свит.
— Видях ни в Телевизор?
— И аз така разбрах. Как изглеждахме?
— Малки.
Вдигам й роклята, ама няма начин да вляза.
— Не точно сега. — Вместо това ме целува отстрани на окото, ама аз не искам целувка. — Та какво разправяше…
Нищо не разправях.
— Да, за китката ви — казва доктор Кендрик, — вероятно ще се наложи да се счупи отново по някое време.
— Не!
— Шшт, няма нищо — успокоява ме Мам.
— Тя ще е заспала, като го правим — казва доктор Кендрик, гледа мен. — Хирургът ще й сложи метална игла, за да й работи по-добре ставата.
— Като киборг?
— Какво?
— Да, малко като киборг — казва Мам и ми се усмихва широко.
— Засега обаче смятам, че зъболекарят е най-спешен — казва доктор Кендрик, — така че ще ви предпиша антибиотици веднага, както и по-силни аналгетици… — аз се прозявам широко.
— Знам — казва Мам, — времето за лягане отдавна мина.
— Ако може да хвърля един бърз поглед на Джак?
— Вече казах не.
Какво иска да ми хвърля?
— Играчка ли е? — прошепвам на Мам.
— Не е нужно — казва тя на доктор Кендрик. — Повярвайте ми.
— Просто следваме протокола за такива случаи — казва доктор Клей.
— А, сигурно много такива случаи имате тук, а? — Мам е ядосана, чувам го.
Той поклаща глава.
— Други случаи на травма, да, но да ви кажа честно, нищо подобно на вашия. Точно затова трябва да направим всичко както трябва и да ви осигурим най-доброто лечение от самото начало.