— Яко.
Намира ни два чифта чехли, но на мен не ми стават и падам, тя казва, че може засега да стоя бос. Поглеждам пак през прозореца, нещо се носи близо до другите коли, то е микробус, на който пише Клиника „Къмбарланд“.
— Ами ако той дойде? — прошепвам аз.
— Кой?
— Стария Ник, ако дойде с пикапа си. — Почти го забравях, как може да го забравям?
— О, не може, не знае къде сме — казва Мам.
— Пак ли сме тайна?
— Да, нещо такова, но от хубавите.
До леглото има… знам какво е, телефон. Вдигам горната част, казвам „Ало“, но никой не говори, само нещо като жужене.
— А, Мам, не съм още бозкал.
— По-късно.
Всичко е наопаки днес.
Мам пробва дръжката на вратата и прави физиономия, сигурно е болната й китка. Пробва с другата ръка. Излизаме в дълга стая с жълти стени и прозорци навсякъде, и врати от другата страна. Всяка стена е различен цвят, явно това е правилото. Нашата врата е вратата, на която пише „Седем“ със златно. Мам казва, че не можем да влизаме в другите, защото са на други човекове.
— Какви други човекове?
— Още не сме ги виждали.
Тогава откъде знае?
— Можем ли да гледаме през страничните прозорци?
— О, да, те са за всички.
— Ние всички ли сме?
— Ние и всички останали — обяснява Мам.
Всички останали не са тук, значи сме само ние. Няма щора на тези прозорци, дето да не дава да гледаме. Различна Планета е, показва повече други коли, като зелена и бяла, и червена, и едно каменно място с ходещи неща, които са човекове.
— Много са малки, като горски феи.
— Ами това е само защото са далече.
— Те наистина ли са истински?
— Истински като теб и мен.
Опитвам се да го вярвам, ама е трудна работа.
Има една жена, която не е истинска, знам, защото е сива, тя е статуя и е чисто гола.
— Хайде — казва Мам, — умирам от глад.
— Аз само…
Дърпа ме за ръката. После не можем повече да вървим, защото има стълби надолу, много.
— Дръж се за парапета.
— За какво?
— Ето това тук, релсата.
Хващам се.
— Слизай едно по едно.
Ще падна. Сядам.
— Добре, може и така.
Слизам на дупе, едно стъпало, после още едно, после още едно, и великанският халат се развързва. Голям човек се втурва нагоре по стъпалата бързо-бързо, сякаш лети, ама не лети, тя е истински човек целият в бяло. Скривам лице в халата на Мам да не ме виждат.
— О — казва човекът тя, — трябваше да звъннете…
Като звънчета?
— Звънецът е точно до леглото ви.
— Справихме се — казва й Мам.
— Аз съм Норийн, чакайте да ви донеса нови маски.
— О, съжалявам, забравих — казва Мам.
— Няма нищо, да ви ги донеса ли в стаята?
— Няма нужда, ние слизаме.
— Страхотно. Джак, да повикам ли санитар да те пренесе по стълбите?
Не разбирам, пак си скривам лицето.
— Всичко е наред — казва Мам, — ще го направи по неговия си начин.
Слизам на дупе по следващите единайсет. Долу Мам ми връзва пак халата, за да сме пак царят и царицата, като „Лавандулово синьо“. Норийн ми дава друга маска, която трябва да нося, казва, че е сестра и идва от друго място, наречено Ирландия, и че харесва плитката ми. Влизаме в огромно място, цялото с маси, никога не съм виждал толкова много имат чинии и чаши, и ножове, и една от тях ме намушква в корема, една маса, искам да кажа. Чашите са невидими като нашите, но чиниите са сини, отвратително.
Като Планета в Телевизор, която е само за нас, човекове казват: „Добро утро“ и Добре дошли в „Къмбарланд“, и „Поздравления“, не знам за какво. Някои са в халати точно като нашите, а някои са в пижами, а някои в различни униформи. Повечето са огромни, но нямат дълга коса като нас, движат се бързо и изведнъж са от всичките страни, даже зад нас. Вървят близо и имат толкова много зъби и миришат не както трябва. Един той с брада навсякъде казва:
— Е, приятел, ти май си герой?
За мен говори. Не гледам.
— Харесва ли ти вече светът?
Нищо не казвам?
— Не е зле, а?
Кимам. Държа се здраво за ръката на Мам, но пръстите ми се изплъзват, намокровали са се. Тя гълта някакви хапчета, дето й дава Норийн.
Познавам една от главите над мен, има къдрава малка коса и е на доктор Клей без маска. Той разтърсва ръката на Мам с неговата найлонова и пита дали спахме добре.