— Бях прекалено изморена — отговаря Мам.
Идват и други униформови човекове, доктор Клей казва имена, но аз не ги разбирам. Едната има завъртолчеста коса, която е цялата сива, и се казва Директор на клиниката. Означава, че е шефът, но се смее и казва, не съвсем, не знам какво му е смешното.
Мам ми посочва стол да седна до нея. На чинията има най-невероятното нещо, сребърно е и синьо, и червено, мисля, че е яйце, ама не истинско, шоколадово.
— А, да, честит Великден — казва Мам, — съвсем ми изхвърча от ума.
Държа престореното яйце в ръка. Никога не съм знавал, че Заекът идва в сгради.
Мам си е свалила маската на шията, пие сок, който е шантав цвят. Слага ми моята маска горе на главата, за да опитам сока, но той е пълен с невидими парченца като микроби, дето ми влизат през гърлото, та бързо го изкашлям обратно в чашата. Има човекове прекалено близо, дето ядат на странни квадрати с други малки квадрати навсякъде и в тях къдрави бекони. Как може да позволяват на храната да ходи в сините чинии и да се боядисва така? Наистина мирише вкусно, но е прекалено много и ръцете ми се хлъзгат пак, слагам Великдена обратно в средата на чинията. Изтривам си ръцете в халата, но не и ухапания пръст. Ножовете и вилиците също не са както трябва, няма бяло на дръжката, само метал, сигурно боли.
Човековете са с огромни очи, всички имат различни форми лица, някои са с мустаци и дрънкащи бижута, и боядисани неща.
— Няма деца — прошепвам на Мам.
— Какво?
— Къде са децата?
— Май няма деца.
— Каза, че има милиони деца в Навън.
— Клиниката е само малка част от света — казва Мам. — Изпий си сока. Ей, я виж, ето там има едно момченце.
Надничам, където сочи, но той е дълъг като мъж с пирони в носа и брадата му, и над окото му. Дали не е робот?
Мам пие нещо кафяво и пускащо пара, после прави физиономия и го оставя.
— Какво би искал? — пита Мам.
Сестрата Норийн е точно до мен, подскачам.
— Има бюфет — казва тя, — можеш да си вземеш, да видим, гофрети, омлет, палачинки…
— Не — прошепвам.
— Казва се „Не, благодаря“ — казва Мам, — така е възпитано.
Човекове не мои приятели ме гледат с невидими лъчи, зззт, притискам лице в Мам.
— Какво искаш, Джак? — пита Норийн. — Наденичка, препечена филийка?
— Те гледат — казвам на Мам.
— Всички просто са мили.
Ще ми се да спрат.
Доктор Клей е също тук, навежда се близо до нас.
— Сигурно на Джак му идва малко в повече, може би и на двама ви. Май е малко прекалено за ден първи?
Какво е Ден първи?
Мам изпухтява.
— Искахме да видим градината.
Не, това беше Алиса.
— За никъде не бързаме — казва той.
— Хапни мъничко от нещо — ми казва тя. — Ще ти стане по-добре, ако поне си изпиеш сока.
Поклащам глава.
— Какво ще кажете да взема няколко чинии и да ги занеса в стаята ви? — казва Норийн.
Мам плесва маската пак на носа си.
— Добре, хайде.
Мисля, че е ядосана.
Държа се за стола.
— А Великдена?
— Какво?
Посочвам го.
Доктор Клей открадва яйцето и аз замалко да извикам.
— Ето — казва той, пуска го в джоба на халата ми.
Стълбите са повече трудни нагоре, така че Мам ме носи.
Норийн казва:
— Нека аз, може ли?
— Добре сме — казва Мам и почти крещи.
Мам затваря нашата врата Номер Седем много добре, след като Норийн си отива. Можем да свалим маските, когато сме само ние, защото имаме същите микроби. Мам се опитва да отвори прозореца, удря го, но той не иска.
— Може ли да бозна вече?
— Не си ли искаш закуската?
— После.
Така че лягаме и аз бозкам, лявата, вкусно.
Мам казва, че чиниите не са проблем, синьото не отива върху храната, кара ме да го потъркам с пръст, за да видя. Също и вилиците, и ножовете, металът е странен на пипане без бели дръжки, но всъщност не боли. Има сироп, който е за слагане върху палачинките, но аз не ги искам мокри. Хапвам малко от всичките храни и всичките е хубави, освен сосът на бърканите яйца. Шоколадовият Великден е стопен вътре. Двойно повече шоколаден е от бонбоните, които съм получавал за Неделно лакомство, най-хубавото нещо, което някога съм ял.