— О! Забравихме да кажем благодаря на бебето Исус — казвам на Мам.
— Ще кажем сега, той няма да се сърди, че сме закъснели. После аз правя голяяямо оригване.
После заспиваме пак.
Когато вратата чука, Мам пуска доктор Клей вътре, слага си пак маската и моята. Той вече не е толкова страшен.
— Как си, Джак?
— Добре.
— Дай пет?
Найлоновата му ръка е вдигната и той маха с пръсти, аз се преструвам, че не виждам. Няма да му дам пръстите си, трябват си ми.
Той и Мам говорят за неща като защо тя не може да заспи, „тахикардия“ и „повторно преживяване“.
— Опитай тези, само едно, преди лягане — казва той и написва нещо на бележника си. — А противовъзпалителни може да свършат по-добра работа за зъбобола ти…
— Може ли да си държа лекарствата при мен, моля, вместо сестрите да ми ги дават едно по едно, все едно съм болна?
— А, това не би трябвало да е проблем, стига да не ги оставяш да се търкалят из стаята.
— Джак знае, че не бива да си играе с хапчета.
— Всъщност имах предвид някои от пациентите ни, които са злоупотребявали с различни вещества. А сега за теб имам вълшебна лепенка.
— Джак, доктор Клей говори на теб — казва Мам.
Лепенката е за на ръката ми и кара част от нея да е все едно не е там. Също е донесовал и яки тъмни очила да носим, като е прекалено ярко в прозорците, моите са червени, на Мам са черни.
— Като рап звезди — казвам й аз. Стават по-тъмни, като сме извън Навън, и по-светли, ако сме вътре в Навън. Доктор Клей казва, че очите ми са суперостри, но още не са свикнали да гледат надалече, трябва да ги разтягам през прозореца. Никога не съм знавал, че в очите ми има мускули, слагам пръсти да ги натисна, но не ги усещам.
— Как е лепенката — казва доктор Клей, — усещаш ли още? — Той я отлепва и ме пипва отдолу, виждам му пръста, но не го усещам. После най-лошото нещо, той вади игли и казва, че съжалява, но ми трябват шест инжекции, за да не хвана ужасни болести, затова е лепенката, за да не ми болят иглите. Шест не е възможно, тичам в тоалетната, дето е част на стаята.
— Могат да те убият — казва Мам и ме влачи обратно при доктор Клей.
— Не!
— Говоря за микробите, не за инжекциите.
Пак е не.
Доктор Клей казва, че съм смел, ама не съм, изхарчих си смелото да изпълнявам план „Б“. Пищя и пищя. Мам ме държи на скута си, докато той забива иглите отново и отново, и те болят, защото той махна лепенката, аз плача за нея и накрая Мам ми я слага пак.
— Приключихме засега, обещавам. — Доктор Клей слага иглите в кутия на стената, наречена „Остри предмети“. Носи ми близалка в джоба си, оранжева, но аз съм ял вече много. Казва, че мога да си я запазя за друг път.
— … в много отношения той е като новородено, независимо от забележително напредналата му грамотност — казва той на Мам. Слушам силно, защото аз съм „той“. — Освен имунните проблеми е вероятно да се появят проблеми в областта на, да видим, социалната адаптация, естествено, сенюрната модулация — филтрирането и сортирането на всички стимули, които ще го залеят — плюс трудностите с пространственото възприятие…
Мам пита:
— Затова ли непрекъснато се удря в разни неща?
— Именно. Толкова добре е познавал затворената си среда, че не му се е налагало да се научи да преценява разстоянията.
Мам държи главата си в ръце.
— Мислех, че е добре. Повече или по-малко.
Не съм ли добре?
— Можете да гледате на това като…
Той спира, защото се чува чукане, когато отваря, е Норийн с нов поднос.
Аз се оригвам, коремът ми е все още пълен от закуска.
— В идеалния случай трудов терапевт за психическото здраве с квалификации в играта и художествената терапия — казва доктор Клей, — но по време на срещата ни тази сутрин беше единодушно решено, че най-важното в момента е да му помогнем да се чувства в безопасност. По-точно и на двама ви. Става дума за бавно, бавно разширяване на кръга на доверието. — Ръцете му са във въздуха и се движат на по-широко. — Тъй като имах късмета да съм вашият психиатър при приемането ви снощи…
— Късмет? — казва тя.
— Лош избор на думи — той прави нещо като крива усмивка. — Ще работя с двама ви за момента…
Какво ще работиш двамове ни? Не знаех, че децата трябва да работят.