Дори след дрямката аз още съм уморен. Носът ми само тече, също и очите, все едно се топят отвътре. Мам казва, че съм хванал първата си настинка, това е всичко.
— Ама аз си носех маската.
— Няма значение, микробите просто се промушват. До утре сигурно и аз ще съм я хванала от теб.
Плача.
— Не сме се наиграли още.
Тя ме прегръща.
— Не искам да ходя в Рая още.
— Миличък… — Мам никога не ми е казвала така преди. — Всичко е наред, ако се разболеем, докторите ще ни оправят.
— Искам го.
— Какво искаш?
— Искам доктор Клей да ме оправи сега.
— Ами всъщност той не може да излекува настинка. — Мам хапе уста: — Но след няколко дни ще ти мине, обещавам. Хей, искаш ли да се научиш да си духаш носа?
Отнема ми само четири опита, когато изкарвам всичкото сопол в кърпичката, Мам пляска с ръце.
Норийн донася обяда, който е супи и кебапи, и ориз, който не е истински ориз, а му викат елда. За след има салата от плодове и аз ги отгатвам всичките: ябълка, портокал, а онези, които не знам, са ананас и манго, и боровинка, и киви, и диня. Това прави две верни и пет грешни, което е минус три. Няма банан.
Искам пак да видя рибите, така че слизаме в онази част, наречена Рецепция. Имат ивици.
— Болни ли са?
— На мен ми изглеждат съвсем жизнени — казва Мам. — Особено онази голямата, виж колко е важна във водораслите.
— Неее, искам да кажа в главата? Те луди риби ли са?
Тя се смее.
— Не мисля.
— Само малко си почиват ли, защото са известни?
— Тези всъщност са родени тук, в аквариума — казва жената Пилар.
Подскачам, не съм я видял да излиза от бюрото.
— Защо?
Тя ме гледа и не спира да се усмихва.
— Ами…
— Защо са тук?
— За да ги гледаме, предполагам. Не са ли красиви?
— Хайде, Джак — казва Мам, — сигурна съм, че Пилар е заета.
В Навън времето е съвсем объркано. Мам все казва „По-бавно, Джак“ и „Задръж така“, и „Свършвай вече“, и „Побързай, Джак“, казва „Джак“ по много, за да знам, че говори на мен, а не на от другите човекове. Почти никога не успявам да позная колко е часът, има часовници, ама те са със стрелки, не знам тайната, а и Часовник не е тук с неговите числа, така че се налага да питам Мам и тя се изморява от моето питане.
— Знаеш ли кое време е, време е да излезем навън.
Аз не искам, ама тя все казва:
— Хайде да опитаме, само да опитаме. Още сега, защо не?
Първо трябва пак да си сложа обувките. Също трябва да имаме и якета, и шапки, и лепкаво нещо на лицата си под маските и на ръцете си, защото слънцето може да ни изгори кожата, понеже сме от Стая. Доктор Клей и Норийн ще дойдат с нас, те нямат яки очила или каквото и да е. Изходът не е врата, а е като въздушна капсула на космически кораб. Мам не може да си спомни думата, доктор Клей казва:
— Въртяща се врата.
— А, да — казвам аз. — Знам я от Телевизор. — Харесва ми въртенето, но после сме отвън и светлината ме боли през очилата и вятърът ме удря по лицето, трябва да си вляза вътре.
— Всичко е наред — повтаря Мам.
— Не ми харесва — въртенето е заседнало, не се върти, изплюва ме навън.
— Хвани ме за ръка.
— Вятърът ще ни разкъса.
— Това е само лек бриз — казва Мам.
Светлината не е като в прозорец, идва отвсякъде около страните на яките ми очила, не беше така по време на Голямото ни измъкване. Прекалено много ужасен блестеж и свеж въздух.
— Кожата на Мам изгаря.
— Всичко е тип-топ — казва Норийн. — Големи, бавни вдишвания, браво на момчето.
Какво му е браво на момчето? Тук няма никакви вдишвания. На очилата ми има петна, гърдите ми правят бум-бум-бум и вятърът е толкова силен, че нищо не чувам.
Норийн прави нещо странно, издърпва ми маската и слага на лицето ми друга хартия. Аз я бутам с лепкавите си ръце.
Доктор Клей казва:
— Не съм сигурен, че е много до…
— Дишай в плика — казва ми Норийн.
Дишам, топло е, само правя всмукване и изсмукване.
Мам ме държи за раменете, казва:
— Хайде да се прибираме.
В Стая Номер Седем бозвам малко на леглото, още с обувките и лепкавото. По-късно идва Баба, този път й познавам лицето. Тя е донесовала книги от къщата й с хамака, три за Мам без картинки, на които много се радва, и пет за мен с картинки, Баба дори не знаеше, че пет ми е любимото число. Казва, че тези са били на Мам и на Чичо Пол, когато са били деца, не мисля, че лъже, но е трудно да вярвам, че Мам някога е била дете.