— Какъв цвят бях?
— Тъмнорозово.
— Отворих ли си очите?
— Роди се с отворени очи.
Правя най-огромно голямата прозявка.
— Сега може ли да спим?
— О, да — казва Мам.
През нощта бум падам на пода. Носът ми тече много, но не знам да го духам в тъмното.
— Това легло е прекалено малко за двама — казва Мам на сутринта. — По-удобно ще ти е в другото.
— Не.
— Какво ще кажеш да вземем матрака и да го сложим точно тук до моето легло, така че да можем да си държим ръцете?
Клатя глава.
— Помогни ми да го измислим, Джак.
— Да си бъдем двамовете в едно, ама да си прибираме лактите.
Мам си духа носа силно, мисля, че настинката е прескочила от мен на нея, само че и аз си я имам.
Споразумяваме се, че ще вляза с нея под душа, но ще си държа главата навън. Лепенката на пръста ми е паднала и не мога да я намеря. Мам ми реше косата, заплетеното боли.
Имаме четка за коса и две четки за зъби, и всичките ни нови дрехи, и малкото дървено влакче, и другите играчки, дето Мам още не е преброила, та не знае, че съм си взел шест, а не пет. Не знам къде трябва да отидат тези работи, някои на скрина, други на масата до леглото, някои в гардероба, все се налага да питам Мам къде ги е сложила.
Тя чете една от нейните книги без картини, ама аз вместо това й нося с картинките. „Много гладната гъсеница“ е суперпрахосник, яде дупки в ягодите и саламите, и всичко, и оставя останалото. Мога даже да си сложа наистина пръста в дупките, мислех, че някой е накъсовал книгата, ама Мам казва, че нарочно е направена така, за да е още по-забавно. Харесва ми „Давай, Куче, давай“, особено когато се бият с ракети за тенис.
Норийн чука на вратата и носи нещо много вълнуващо, първо са меки разтегливи обувки като чорапи, ама от кожа, второто е часовник само с числа, та да мога да го разпознавам както Часовник. Казвам:
— Часът е девет и петдесет и седем. — Много е малък за Мам, само за мен е, Норийн ми показва как да затегна лентата на китката си.
— Всеки ден подаръци, ще се разглези — казва Мам и си вдига маската, за да си издуха пак носа.
— Доктор Клей заръча да получава всичко, което му дава някакво чувство за контрол — казва Норийн. Като се усмихва, очите й се сбръчкват. — Сигурно вече тъгувате за дома?
— За дома? — гледа я Мам неразбиращо.
— Извинявайте, не исках да…
— Не беше дом, беше звукоизолирана килия.
— Не прозвуча както исках, извинете ме — казва Норийн.
Отива си бързо. Мам не казва нищо, само пише в тетрадката си.
Ако Стая не е била дом, това означава ли, че си нямаме?
Тази сутрин давам на доктор Клей пет, той много се радва.
— Струва ми се малко смехотворно да продължаваме да носим тези маски, при условие че вече хванахме настинка — казва Мам.
— Ами — казва той — има и по-лоши неща.
— Е, да, но така или иначе непрекъснато ги вдигаме, за да си духаме носовете…
— Вие решавате — свива рамене той.
— Сваляй маската, Джак — казва ми Мам.
— Урааа.
Слагаме ги в боклука.
Пастелите на доктор Клей живеят в кутия от картон, на която пише: „120“, точно колкото са вътре. Имат страхотни имена, написани с малки букви по страните като „Атомна мандарина“ и „Кафяво мече“, и „Зелена гъсеница“, и „Открит космос“, дето никога не съм знавал, че си има цвят, също „Планинско величие лилаво“ и „Розов тормозов“, и „Яко жълто“, и „Безкрайно небесно синьо“. Някои са написани грешно нарочно, на шега, като „Бледоморален“, на това не е много смешно си мисля аз. Доктор Клей казва, че мога да използвам колкото искам, ама аз избирам само петте, с които знам да оцветявам, като онези в Стая, син и зелен, и оранжев, и червен, и кафяв. Той пита дали мога да нарисувам Стая, ама аз вече правя космическа ракета с кафяво. Има даже бял пастел, той невидим ли ще е?
— Ами ако хартията беше черна — казва доктор Клей — или пък червена? — Намира ми черна страница да опитам и е прав, на нея виждам бялото. — Какъв е този квадрат около ракетата?
— Стени — казвам му. Там е бебето аз, дето съм момиче и маха чао-чао, и бебето Исус, и Йоан Кръстител, те нямат дрехи, защото е слънчево с Жълтото лице на Господ.
— Това на рисунката майка ти ли е?
— Тя е най-долу и си подремва.
Истинската Мам се засмива леко и си издухва носа. Това ми спомня да издухам и моя, защото капе.