— А мъжът, когото наричаш Стария Ник, той там ли е някъде?
— Добре, той може да е ей тук в този ъгъл в килията си. — Правя го зад много дебели решетки, той ги е захапал. Има десет решетки, най-силното число, дори ангел не може да ги прогори и отвори с горелката си, а Мам казва, че никой ангел така или иначе няма да си пусне горелката заради лош човек. Показвам на доктор Клей колко много броене мога чак до 1 000 029 и дори повече, ако искам.
— Познавам едно момченце, дето брои едни и същи неща отново и отново, когато е изнервено, не може да спре.
— Какви неща?
— Чертите по тротоара, копчета, такива работи.
Според мен това момче по-добре да си брои зъбите, защото те са си винаги там, освен ако не изпадат.
— Все говорите за страх от раздяла — казва Мам на доктор Клей, — но аз и Джак няма да се разделяме.
— Да, но вече не сте само двамата, нали?
Тя дъвче уста. Говорят си за социална „реинтеграция“ и „самообвинение“.
— Най-хубавото, което сте направили, е, че сте го измъкнали рано — казва доктор Клей. — На пет са все още пластични.
Не съм пластичен, аз съм истинско момче.
— … може би достатъчно малък, за да забрави — казва той, — което би било истинска благодат.
Това май е „благодаря“ на испански.
Искам да си играя още с куклата момче с изплезения език, но времето свършва, доктор Клей трябва да си играе с госпожа Гарбър. Казва, че може да заема куклата до утре, но тя пак ще си е на доктор Клей.
— Защо?
— Ами защото всичко на света си е на някого.
Като шестте ми нови играчки и новите ми пет книги, а и Зъб е мой, мисля, защото Мам вече не го искаше.
— Освен нещата, които споделяме с другите — казва доктор Клей, — като например реките и планините.
— Улицата?
— Точно така, всички можем да използваме улицата.
— Аз тичах по улицата.
— Да, когато бягаше.
— Защото не бяхме негови.
— Точно така — усмихва се доктор Клей. — Знаеш ли ти на кого си, Джак?
— Аха.
— На себе си.
Всъщност греши, аз съм на Мам.
Клиниката все има още места, като например има стая с гигантромен Телевизор и аз подскачам на място с надеждата, че може да дават „Дора“ или „Спондж Боб“, не сме се виждали отдавна, ама има само голф, а трима стари човекове, на които не им знам имената, гледат.
В коридора си спомням и питам:
— За какво е „благодат“?
— Ъ?
— Доктор Клей каза, че съм ластичен и ще забравя.
— Ааа — казва Мам. — Той смята, че скоро вече няма да помниш Стая.
— Да, бе — гледам я аз невярващо. — Трябва ли да забравя?
— Не знам.
Сега все това повтаря. Вече е далеч напред, при стълбите, трябва да тичам, за да я настигна.
След обяд Мам казва, че е време да опитаме пак да отидем в Навън.
— Ако стоим само вътре, все едно изобщо не сме правили Голямото измъкване. — Звучи раздразнено, вече си връзва обувките.
После шапката и очилата, и обувките, и лепкавото нещо, уморен съм.
Норийн ни чака до аквариума.
Мам ми дава да се завъртя на вратата пет пъти. Бута ме и излизаме.
Толкова е светло, мисля, че ще запищя. После очилата ми потъмняват и нищо не виждам. Въздухът мирише странно в разранения ми нос, а вратът ми е схванат.
— Представи си, че го гледаш по телевизията — казва ми Норийн в ухото.
— Ъ?
— Опитай. — После си преправя гласа: — „Ето едно момче на име Джак, което отива на разходка с майка си и тяхната приятелка Норийн“.
Гледам го.
— Какво има Джак на лицето?
— Яки червени очила.
— Мда, точно така. Ето, всички заедно вървят през паркинга в един приятен априлски ден.
Има четири коли — червена, зелена и черна, и кафеникавозлатна. „Печена пръст“, така му се казва пастелът. Вътре в прозорците са като къщички със седалки. Едно мече виси на стъклото в червената. Погалвам носа на колата, много е гладко и студено като ледче.
— Внимавай — казва Мам, — може да се пусне алармата.
Не знаех, прибирам си ръцете под лактите.
— Хайде да отидем на тревата. — Издърпва ме малко.
Счупвам зелените иглички под обувките си. Навеждам се и потривам, не ми режат пръстите. Онзи, дето Раджа се опита да изяде, почти се е затворил. Гледам пак тревата, има клонче и листо, дето е кафяво, и нещо друго, то пък жълто.