Жужене, поглеждам нагоре, небето е толкова голямо, че почти ме смачква.
— Мам. Още един самолет!
— Реактивна диря — посочва тя. — Току-що си спомних, така се казва онази ивица.
Стъпвам върху цвете, без да искам, има сто и дори повече, не букет, както откачалките ни изпращат по пощата, растат направо по земята, също като коса по главата ми.
— Нарциси — показва Мам, — магнолии, лалета, люляк. А това ябълков цвят ли е? — Души всичко, слага ми носа върху едно цвете, но е прекалено сладко, става ми лошо. Избира един люляк и ми го дава. Отблизо дърветата са великански великани, имат нещо като кожа, ама по-грапава, когато ги галим. Намирам триъгълниково нещо, което е голямо колкото носа ми, и Норийн казва, че е камък.
— На милиони години е — казва Мам.
Откъде пък знае? Аз поглеждам отдолуто му, няма етикет.
— Ей, виж тук — коленичи Мам.
Едно нещо пълзи. Мравка.
— Недей! — викам аз и слагам ръцете си около нея като броня.
— Какво има? — пита Норийн.
— Моля те, моля те, моля те — казвам на Мам, — недей тази.
— Всичко е наред, разбира се, че няма да я смачкам.
— Обещай.
— Обещавам.
Вдигам си ръцете, мравката я няма и аз плача.
После обаче Норийн намира друга и после още една, две носят нещо между себе си, дето е десет пъти по-голямо.
Нещо друго се върти и слиза от небето, и каца пред мен, та аз отскачам назад.
— Ехе, вертолетче.
— Защо?
— Това е семенцето на ето това кленово дърво в мъничко… ммм, нещо като перки, които му помагат да стигне надалеч.
Толкова е тънко, че виждам през сухите му линийки, в средата е по-дебело кафяво. Има и дупчица. Мам го хвърля във въздуха, то се завърта и пада отново.
Показвам й друго, дето нещо не му е наред.
— То е просто единично, загубило си е другото крилце.
Хвърлям го високо и то си лети добре, прибирам си го в джоба.
Ама най-якото нещо е, че има страхотен бръмчащ шум, поглеждам нагоре и е истински хеликоптер, много по-голям от самолета…
— Хайде да се прибираме — казва Норийн.
Мам ме грабва за ръката и ме дърпа силно.
— Чакай… — казвам аз, ама ми изчезва всичкият въздух, дърпат ме между двете, носът ми тече. Когато скачаме обратно през въртящата се врата, в главата ми е размазано. Онзи хеликоптер е бил пълен с папараци, които се опитват да откраднат снимки на мен и Мам.
След дрямката настинката още не ми се е оправила. Играя си със съкровищата си, камъка и раненото ми хеликоптерче, и люляка, който се е увиснал. Баба чука с повече посетители, но чака отвън, за да не стане голяма тарапана. Човековете са двамове, казват се Чичо, дето е Пол, който има сплескана коса точно до ушите, и Дийна, дето ми е Леля, с квадратни очила и милион черни плитки като змии.
— Имаме си дъщеря, казва се Бронуин и страхотно ще се зарадва да се запознае с теб — казва ми тя. — Дори не подозираше, че си има братовчед… е, никой от нас не подозираше за теб допреди два дни, когато баба ти се обади да ни каже новината.
— Веднага щяхме да запалим колата, ама лекарите казаха… — Пол спира да говори, слага си юмрука в очите.
— Всичко е наред, мило — казва Дийна и му потърква крака.
Той си прочиства гърлото много шумно.
— Идва ми на вълни.
Аз никакви вълни не виждам.
Мам го прегръща през рамото.
— През всичките тези години е мислел, че малката му сестра сигурно е мъртва — обяснява ми.
— Бронуин? — питам аз без глас, ама тя чува.
— Не, аз, нали си спомняш. Пол ми е брат.
— Да, знам.
— Не знаех какво да… — Гласът му пак спира, издухва си носа. Мнооого по-силно е от моето духане, като слонове.
— А къде е Бронуин? — пита Мам.
— Ами — казва Дийна — мислехме, че… — Поглежда Пол.
— С Джак може да се запознаете с нея някой от идните дни. Тя ходи в „Жабките на Ли“.
— Това какво е? — питам аз.
— Сграда, където хората си изпращат децата, когато са заети с други неща — казва Мам.
— Защо децата са заети?
— Не, когато родителите са заети.
— Всъщност Бронуин го обожава — казва Дийна.
— Учи езика на знаците и хип-хоп — казва Пол.