Доктор Клей вече говори с Мам за това, как тя иска да удари шамар на Баба.
— Това не е позволено — казвам аз.
Тя премигва.
— Не искам наистина. Само понякога.
— А преди да ви отвлекат, случвало ли ви се е да искате да я ударите? — пита доктор Клей.
— О, със сигурност — Мам го поглежда, после се смее като простенване. — Супер, животът ми вече се върна към нормалното.
Намираме друга стая с две неща, дето знам какво са, компютри. Мам казва:
— Отлично, ще изпратя имейли на няколко приятели.
— На кого от деветнайсетте?
— А, всъщност те са мои стари приятели, ти още не ги познаваш.
Сяда и прави щрак-щрак върху онова с буквите известно време, аз гледам. Тя се мръщи на екрана.
— Не мога да си спомня паролата.
— Какво е…?
— Такава съм… — покрива си устата. Диша стържещо през носа. — Както и да е. Ей, Джак, хайде да ти намерим нещо забавно, а?
— Къде?
Мърда мишката малко и изведнъж има снимка на Дора. Аз се приближавам да гледам, тя ми показва неща да щракам със стрелкичка, та да мога сам да играя играта. Слагам всички парченца от вълшебната чиния заедно и Дора и Ботичко пляскат с ръце и пеят песничка за благодаря. По-хубаво е даже от Телевизор.
Мам е с другия компютър и търси някаква книга с лица, която била ново изобретение, написва имената и то й ги показва усмихнати.
— Те много ли са стари? — питам аз.
— Повечето на двайсет и шест, като мен.
— Ама ти каза, че са стари приятели.
— Това просто означава, че съм ги познавала преди много време. Изглеждат толкова различни… — Слага си очите по-близо до снимките, мърмори неща като: „Южна Корея“ или „Вече разведена, стига бе…“.
Има друг нов уебсайт, който търси и намира, ама е за видеоклипове и песни, и разни други. Мам ми показва две котки да танцуват с обувки за балет, дето е смешно. После отива в други сайтове само с думи като „насилствено затваряне“ и „трафик“, казва дали може да я оставя да почете малко, така че аз опитвам играта с Дора пак и този път печеля Променлива звезда.
Някой стои на вратата, аз скачам. Хюго е, не се усмихва.
— Аз скайпирам в два.
— Ъ? — казва Мам.
— Аз скайпирам в два.
— Извинявай, не знам за какво…
— Скайпирам на майка ми всеки ден в два следобед, сигурно вече от две минути ме чака, записано е в графика на вратата.
В стаята ни на леглото има малка машина с бележка от Пол. Мам казва, че е като онази, която слушала, когато Стария Ник я откраднал, само че на тази има картинки, които можеш да мърдаш с пръста си и не само хиляда песни, а милион. Сложила е топченцата в ушите си, кима на някаква музика, дето не чувам, и пее тихичко, че е милион различни човекове всеки ден.
— Нека аз.
— Казва се „Горчиво-сладка симфония“, когато бях на тринайсет, непрекъснато я слушах. — Слага едно топче в моето ухо.
— Прекалено силно. — Издърпвам го.
— Внимавай с него, Джак. Подарък ми е от Пол.
Не знаех, че е нейно, тоест не мое. В Стая всичко беше наше.
— Чакай, ето „Бийтълс“, ето една стара, която може да ти хареса, отпреди около петдесет години — казва тя. — „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“.
Объркан съм.
— Човековете не се ли нуждаят от храна и такива работи?
— Е, да, но всичко това не си струва, ако нямаш и някого да обичаш — казва Мам, прекалено силно говори, продължава да преглежда имената с пръст. — Например направен е експеримент с бебета маймуни, един учен ги взел от майките им и ги държал сам-самички в клетка… и знаеш ли какво, не пораснали правилно.
— Защо не са пораснали?
— Не, станали по-големи, но били особени, защото никой не ги е гушкал?
— Как особени?
Тя щраква и изключва машинката.
— Всъщност, Джак, извинявай, не знам защо го споменах.
— Как особени?
Мам дъвче устна.
— Болни в главите.
— Като откачалките?
Тя кима:
— Хапели се и такива работи.
Хюго си реже по ръцете, но не мисля, че се хапе.
— Защо?
Мам пухти:
— Нали разбираш, ако майките им са били с тях, щяха да са гушкали бебчетата маймуни, но защото млякото е идвало само от маркучи, те… Оказва се, че любов им трябва не по-малко от мляко.