— Бягство — казва Мам. Ухилва ми се.
Изненадан съм. Ухилвам се и аз, но тя сега не ме гледа.
— Да, бягство, също и арестуването на, ъъъ, предполагаемия виновник. Имахте ли чувството, през годините, че на този човек му пука… на някакво съвсем примитивно човешко ниво, дори изкривено… за сина му?
Очите на Мам застиват.
— Джак е само и единствено мой син.
— Това е наистина така, съвсем реално — казва жената. — Просто се питах дали, по ваше мнение, генетичната, биологичната връзка…
— Връзка нямаше — говори през зъби.
— И никога не сте установявали, че като погледнете Джак, се сещате откъде е дошъл?
Очите на Мам съвсем се стягат.
— Напомня ми само и единствено за себе си.
— Хмм — казва жената от Телевизор. — Сега, като се сетите за своя похитител, залива ли ви омраза? — Чака. — След като се изправите срещу него в съда, мислите ли, че някога ще можете да му простите?
Устата й се изкривява.
— Това не ми е приоритет — казва тя. — Мисля за него колкото се може по-малко.
— Осъзнавате ли в каква пътеводна светлина сте се превърнали?
— Пъте… не ви разбирам?
— Светлина на надеждата — казва жената и се усмихва. — Още щом обявих, че ще правим това интервю, зрителите ни започнаха да се обаждат, да изпращат имейли, есемеси, да ни казват, че сте истински ангел, символ на доброто…
Мам прави физиономия.
— Единственото, което сторих, беше да оцелея, а също се справих и доста добре с отглеждането на Джак. Достатъчно добре.
— Много сте скромна.
— Не, всъщност съм раздразнена.
Жената с бухналата коса премигва два пъти.
— Цялото това преклонение… аз не съм светица. — Гласът на Мам пак започва да се усилва: — Ще ми се хората да престанат да се отнасят с нас, сякаш сме единствените, които са преживявали нещо ужасно. Едва ли ще ми повярвате за какви неща чета в интернет.
— Други случаи като вашия?
— Ами да, но не само… искам да кажа, разбира се, че като се събудих в онази барака, си помислих, че по-лошо от моето едва ли има. Работата е там обаче, че робството не е нищо ново. А насилствено пленничество… знаехте ли, че в Америка има повече от двайсет и пет хиляди затворници в изолатори? Някои от тях — вече повече от двайсет години. — Ръката й сочи към жената с бухналата коса. — Що се отнася до децата… има места, където бебета лежат в сиропиталища по пет в една люлка, с биберони, залепени за устата, деца, изнасилвани от татковците си всяка вечер, деца в затвори и каквито други места се сетите, принудени да плетат килими, докато ослепеят…
Една минута е наистина тихо. Жената казва:
— Преживяванията ви са събудили у вас изумително състрадание към мъките на децата по света.
— Не само децата — казва Мам. — Хора биват похищавани по най-различни начини.
Жената си прочиства гърлото и поглежда листовете в скута си.
— Казахте, че сте се „справили“, че „доста добре сте се справили“ с отглеждането на Джак, макар че това далеч не е краят. Сега обаче имате помощта на цялото си семейство, както и на множество добри специалисти.
— Всъщност сега е по-трудно — Мам свежда поглед. — Когато светът ни беше единайсет квадратни фута, беше по-лесно да се контролира. В момента много неща плашат Джак до смърт. Но смятам за отвратителен начина, по който медиите го наричат изрод, или мъдрец идиот, или примитивен…
— Е, той е едно необикновено момче.
Мам свива рамене.
— Той просто прекара първите пет години от живота си на странно място, това е всичко.
— Не мислите, че той е бил променен… увреден… от това изпитание?
— За Джак не беше изпитание, за него просто така стояха нещата. И да, може би, но всеки от нещо е увреден.
— Със сигурност, изглежда прави гигантски крачки към възстановяването — казва жената с бухналата коса. — А преди малко казахте, че е било „по-лесно да се контролира“ Джак, когато сте били в плен.
— Не, да се контролират нещата.
— Сигурно изпитвате болезнена нужда… съвсем разбираема естествено… да сте преграда между сина си и света.
— Да, нарича се да бъдеш майка — Мам почти го изръмжава.
— А в някое отношение липсва ли ви да бъдете зад заключена врата?
Мам се обръща към Морис: