— Това пак ли е Клиниката?
— Не, не, само трябва да спрем за малко в мола да купим подарък за един рожден ден, на който Бронуин ще ходи днес следобед.
Молът означава магазини като тези, от които Стария Ник ни купуваше продукти, ама вече не.
Само Пол ще ходи в мола, но казва, че не знае какво да избере, така че вместо него ще отиде Дийна, ама пък Бронуин започва да повтаря: „Аз с Мама, аз с Мама“. Затова накрая ще ходи Дийна, която ще бута Бронуин в червената количка, а аз и Пол ще чакаме в микробуса.
Гледам червената количка.
— Може ли да опитам?
— После, в музея — казва ми Дийна.
— Знаете ли какво, аз и без това трябва спешно да намеря тоалетна — казва Пол, може би ще е най-бързо, ако всички отидем.
— Не знам…
— Не би трябвало да е прекалена лудница през седмицата.
Дийна ме поглежда, не се усмихва.
— Джак, искаш ли да дойдеш в мола в количката, само няколко минути?
— О, да!
Возя се отзад и се грижа Бронуин да не падне, защото аз съм големият братовчед, „като Йоан Кръстител“, както обяснявам на Бронуин, но тя не слуша. Когато стигаме до вратите, те правят тън и се отварят сами, аз почти падам от количката, ама Пол казва, че това са просто малки компютри, които си изпращат съобщения и да не се притеснявам.
Всичко е прекалено ярко и гигантромно, не знаех, че вътре може да е голямо колкото Навън, има дори дървета. Чувам музика, но не виждам музикантите с инструменти. Най-невероятното, чанта с Дора, клякам да й докосна лицето, тя ми се усмихва и ми танцува.
— Дора — прошепвам й.
— О, да — казва Пол, — преди Бронуин беше луда по нея, но сега предпочита Хана Монтана.
— Хана Монтана — пее Бронун, — Хана Монтана.
Чантата с Дора има презрамки, като Раница е, но отгоре вместо лицето на Раница е лицето на Дора. Има и дръжка, когато я хващам, тя се спуска, мисля, че я счупих, но после започва да се търкаля. Това е чанта с колелца и раница едновременно, истинска магия.
— Харесва ли ти? — говори ми Дийна. — Искаш ли да си държиш нещата в нея?
— Може би някоя не толкова розова — казва й Пол. — Какво ще кажеш за тази, Джак, не е ли яка, а?
Държи чанта на Спайдърмен.
Давам на Дора голяма прегръдка. Мисля, че прошепва „Ола, Джак“.
Дийна се опитва да вземе чантата с Дора, но аз не й давам.
— Няма нищо, просто трябва да платя на онази госпожа, ще ти я върна след две секунди.
Не е две секунди, трийсет и седем е.
— Ето я и тоалетната — казва Пол и избягва.
Госпожата увива чантата в хартия, така че вече не мога да виждам Дора, слага я в голяма картонена торба, после Дийна ми я дава, люлее я на връзките. Аз изваждам Дора и мушкам ръце в презрамките, нося я, наистина нося Дора.
— Какво ще кажеш? — пита Дийна.
Не знам какво ще кажа.
— Бронуин хуба чанта — казва Бронуин, размахва една с пайети и сърца, увиснали на връвчици.
— Да, милинка, но у дома имаш много хубави чанти. — Взема лъскавата чанта, Бронуин пищи и едно от сърцата пада на земята.
— Възможно ли е поне веднъж да сме влезли за повече от три минути преди първия пристъп? — пита Пол, върнал се е.
— Ако беше тук, можеше да я разсейваш — казва му Дийна.
— Бронуин хуба чааантааааааааа!
Дийна я вдига и я слага пак в количката.
— Да тръгваме.
Аз вдигам сърцето и си го слагам в джоба с другите съкровища, вървя до количката.
После си променям решението, слагам всичките си съкровища в чантата с Дора в предното малко с цип. Обувките ми болят, така че ги свалям.
— Джак! — Пол ме вика.
— Стига си ревал името му насам-натам, нали помниш? — казва Дийна.
— Да, вярно.
Виждам гигантска ябълка, направена от дърво.
— Харесва ми.
— Откачено, нали? — казва Пол. — Какво ще кажеш за това барабанче за Ширел? — казва сега на Дийна.
Тя извърта очи.
— Опасност от мозъчно сътресение. Дори не си го помисляй.
— За мен може ли ябълката, благодаря? — питам аз.
— Не мисля, че ще се побере в чантата ти — казва Пол и се ухилва.
После намирам нещо със сребърно и синьо като ракета.
— Искам това, благодаря.
— Това е кафеварка — казва Дийна и я връща на лавицата. — Вече ти купихме чанта, стига толкова за днес, нали? Искаме само да намерим подарък за приятелката на Бронуин, после се махаме оттук.