— Извинете, тези да не са на голямата ви дъщеря? — стара жена държи моите обувки. Дийна я гледа и не разбира.
— Джак, приятел, какво става? — пита Пол и сочи чорапите ми.
— Много ви благодаря — казва Дийна, взема обувките от жената и кляка. Набутва ми краката да стъпят първо в дясната, после в лявата.
— Не спираш да повтаряш името му — казва тя на Пол през зъби.
Чудя се какво не ми е наред на името.
— Съжалявам, съжалявам — отговаря Пол.
— Защо тя казала голяма дъщеря? — питам аз.
— А, заради дългата ти коса и чантата с Дора — казва Дийна.
Старата жена е изчезнала.
— Тя от лошите ли беше?
— Не, не.
— Но ако се сети, че си онзи Джак — казва Пол, — може да те снима с телефона си или нещо такова и тогава майка ти ще ни убие.
Гърдите ми тупкат.
— Защо Мам ще…?
— Искам да кажа, извинявай…
— Много ще се ядоса, това иска да каже — отговаря Дийна.
Мисля си за Мам, легнала е в тъмното и я Няма.
— Не ми харесва да е ядосана.
— Разбира се, че не.
— Може ли да ме заведете обратно в Клиниката, моля?
— Съвсем скоро.
— Сега.
— Не искаш ли да видиш музея? Ще тръгнем само след минутка. „Уебкинз“ — казва Дийна на Пол, — това би трябвало да е достатъчно безопасно. Мисля, че има магазин за играчки след храните…
Пипам си чантата през цялото време, обувките ми са велкровани прекалено стегнато. Бронуин е гладна, така че ядем пуканки, това е най-хрупкавото нещо, дето някога съм ял, залепва ми в гърлото и ме кара да кашлям. Пол взема на него и Дийна лате от магазина за кафе. Когато парченца пуканки ми падат, Дийна казва да ги оставя, защото имаме предостатъчно, а и не знаем какво е имало на този под. Изцапах, Мам ще се ядоса. Дийна ми дава мокра кърпичка да си отлепквам пръстите, слагам си я в чантата с Дора. Тук е прекалено ярко и мисля, че сме се загубили, ще ми се да бях в Стая Номер Седем.
Трябва да пишкам, Пол ме довежда в тоалетна със смешни увиснали мивки на стената. Махва с ръка към тях.
— Хайде.
— Къде е тоалетната?
— Това са специални тоалетни само за нас, мъжете.
Аз клатя глава и пак излизам.
Дийна казва, че може да отида с нея и Бронуин, дава ми да избера кабинката.
— Браво на теб, Джак, нито една пръска.
Защо да пръскам?
Когато сваля гащите на Бронуин, не е като Пиш, нито като пишата на Мам, а е дебело парче тяло, сгънато по средата без косми. Слагам пръст отгоре и натискам, мекичко е.
Дийна ми удря ръката надалеч.
Не мога да спра да пищя.
— Успокой се, Джак. Да не съм… боли ли те ръката?
От китката ми излиза кръв.
— Извинявай — казва Дийна. — Много съжалявам, сигурно е от пръстена. — Поглежда си пръстена със златните неща. — Но да знаеш, не си докосваме интимните части, това не е позволено, нали?
Аз не знам интимни части.
— Готова ли си, Бронуин? Дай мама да избърше.
Търка същата част на Броунин, дето аз пипнах, но после не се удря.
Когато си мия ръцете, кръвта ми боли повече. Дийна търси ли търси в чантата си за лепенка. Сгъва парче кафява кърпа за ръце и ми казва да го натискам върху порязаното.
— Ей, вие там, наред ли е всичко? — пита Пол отвън.
— Не питай — казва Дийна. — Може ли да се махаме вече оттук?
— А подаръкът за Ширел?
— Можем да увием нещо по-запазено от играчките на Бронуин.
— Не нещо мое — крещи Бронуин.
Спорят. Искам да съм в леглото с Мам в тъмното и тя да е цялата мека. Без невидима музика и широки човекове с червени лица да минават, и момичета да се смеят хванати за ръце, и части от тях да се показват през дрехите им. Натискам порязаното, за да спра излизането на кръвта. Затварям очи, докато вървя, удрям се в саксия с цвете, всъщност не е растение, каквото беше Цвете, преди да умре, от пластмаса е.
После виждам някой да ми се усмихва, който е Дилън! Изтичвам и го прегръщам много.
— Книга — казва Дийна, — супер, дай ми две секунди.
— Това е Дилън Копача, той ми е приятел от Стая — казвам на Пол. — Тооооооооой е Дилън, неуморният копач! Готовите купчини растат на разкрач. Виж как дълга лапа в земята провира…
— Това е прекрасно, приятел. Сега можеш ли да намериш къде му е мястото?