Аз галя корицата на Дилън, станала е гладка и лъскава, как е стигнал тук в мола?
— Внимавай да не я изцапаш с кръв. — Пол ми слага кърпичка на ръката, кафявата хартия трябва да е паднала. — Защо не си избереш друга книга, която не си имал никога?
— Мама, мама — Бронуин се опитва да откъсне бижу от корицата на една книга.
— Иди да платиш — казва Дийна и подава една книга на Пол, после тича при Бронуин.
Аз си отварям чантата с Дора, прибирам Дилън вътре и закопчавам внимателно ципа.
Когато Дийна и Бронуин се връщат, минаваме покрай фонтана, за да чуем плискането, но без да се наплискваме. Бронуин казва: „Паи, паи“, и Дийна й дава монета, и Бронуин я хвърля във водата.
— Искаш ли и ти една? — Дийна пита мен.
Това трябва да е специален боклук за пари, дето са прекалено мръсни. Вземам монетата и я хвърлям, и изкарвам мократа кърпичка, за да си избърша пръстите.
— Пожела ли си нещо?
Никога преди не съм си пожелавал нещо с боклук.
— За какво?
— За каквото най-много искаш на света — казва Дийна.
Един мъж говори с Пол, сочи моята Дора.
Пол идва и я разкопчава, и изважда Дилън.
— Джа… Приятел!
— Много съжалявам — казва Дийна.
— Нали разбирате, има си такава у дома — казва Пол, — решил е, че тази е неговата. — Подава Дилън на мъжа.
Аз тичам и си го вземам, казвам:
— Тооооооооой е Дилън, неуморният копач! Готовите купчини растат на разкрач. Виж как дълга лапа в земята провира…
— Не разбира — казва Пол.
— Виж как дълга лапа в земята провира…
— Джак, миличък, тази е на магазина. — Дийна дърпа книгата от ръката ми.
Аз пък държа още повече и го набутвам под ризата си.
— Аз съм от другаде — казвам на мъжа. — Стария Ник ни държа с Мам затворени и сега е в затвора заедно с пикапа си, но ангелът няма да го освободи, защото е лош. Ние сме известни и ако ни снимаш, ще те убием.
Мъжът премигва.
— Ох, колко струва книгата? — пита Пол.
Мъжът казва:
— Трябва да проверя с четеца…
Пол протяга ръка, аз се свивам на пода около Дилън.
— Какво ще кажете да ви донеса друго копие? — казва Пол и тича обратно в магазина.
Дийна се оглежда навсякъде и вика:
— Бронуин? Милинка? — Тича при фонтана и го оглежда целия. — Бронуин?
Всъщност Бронуин е зад един прозорец с рокли и си изкарва езика върху стъклото.
— Бронуин? — крещи Дийна.
Аз също си изкарвам езика, Бронуин се смее зад стъклото.
Почти заспивам в зеления микробус, но не съвсем.
Норийн казва, че чантата ми с Дора е прекрасна, също и лъскавото сърце, а „Дилън Копача“ изглежда много интересна книжка.
— Как бяха динозаврите?
— Нямахме време да ги видим.
— О, жалко. — Норийн ми донася лепенка за китката, но на нея няма картинки. — Майка ти цял ден си подремва, много ще се радва да те види. — Почуква и отваря вратата на Стая номер Седем.
Свалям си обувките, ама не и дрехите, най-накрая лягам при Мам. Тя е топличко мека, сгушвам се, но внимателно. Възглавницата мирише лошо.
— Ще се видим на вечеря — прошепва Норийн и затваря вратата.
Лошото е повръщано, помня от Голямото бягство.
— Събуди се — казвам на Мам, — направила си повръщано на възглавницата.
Тя не включва, не простенва, дори не се претъркулва, не мърда, като я дърпам. Толкова да я Няма никога не е била.
— Мам, Мам, Мам.
Мисля, че е зомби.
— Норийн? — викам, тичам към вратата. Не трябва да преча на човековете, ама… — Норийн! — Тя е в края на коридора, обръща се. — Мам е направила повръщано.
— Не се тревожи, ще го почистим за секунда. Чакай само да взема количката…
— Ама не, ела сега.
— Добре, добре.
Когато включва лампата и поглежда Мам, не казва „добре, добре“, а вдига телефона:
— Код синьо, стая седем, код синьо…
Не знам какво е… После виждам шишенцата за хапчета на Мам отворени на масата, изглеждат предимно празни. Никога повече от две, това е правилото, как може да са предимно празни, къде са отишли хапчетата? Норийн натиска отстрани на гърлото на Мам и казва другото й име, и: „Чувате ли ме? Чувате ли ме?“.