Само че аз не мисля, че Мам чува, не мисля, че вижда. Крещя:
— Лоша идея лоша идея лоша идея!
Много човекове тичат вътре, един ме издърпва навън в коридора. Аз викам „Мам“ колкото силно мога, но не стига, за да я събуди.
Живеене
Аз съм в къщата с хамака. Търся го през прозореца, но Баба казва, че трябва да е в задния двор, не отпред, ама така или иначе, още не е закачен, защото е само десети април. Има храсти и цветя, и тротоар, и улица, и други предни дворове, и други къщи, изброявам единайсет отделни от тях. Там живеят съседите, също като при „Гледай си работата“, дето искаш от съседа. Засмуквам, за да усетя Зъб, той е точно по средата на езика ми. Бялата кола е отвън и не мърда, возих се в нея от Клиниката, макар че нямаше столче. Доктор Клей искаше да остана за „наблюдение“ и „терапевтична изолация“, но Баба изкрещя, че той няма право да ме държи като затворник, при условие че си имам семейство. Семейството ми е Баба Додя Бронуин Чичо Пол Дийна и Дядо, само дето него го побиват тръпки от мен. Също Мам. Премествам Зъб в бузата.
— Умряла ли е?
— Не, нали все това ти повтарям. Със сигурност не е умряла. — Баба подпира главата си на дървеното около стъклото. Понякога, когато човековете казват „със сигурност“, на мен всъщност ми звучи по-малко истина.
— Да не се самопреструваш, че е жива? — питам Баба. — Защото ако тя не е, и аз не искам да съм.
Пак много сълзи й текат по лицето.
— Не… не мога да ти кажа повече от онова, което знам, миличък. Обещаха, че ще се обадят веднага щом има нещо актуално.
— Какво е „актуално“?
— Как е тя точно в този момент.
— Как е тя?
— Ами не е добре, защото е взела прекалено много от лошото лекарство, както ти обясних, но вероятно вече са й изпомпали стомаха напълно или поне до голяма степен.
— Ама защо тя…?
— Защото не е добре. В главата. Сега се грижат за нея — казва Баба, — не се тревожи.
— Защо?
— Ами защото и да се тревожиш, не помага.
Лицето на Господ е цялото червено и заседнало на един комин. Стъмва се. Зъб се е забил във венеца ми, той е лош болящ зъб.
— Не си докоснал лазанята си — казва Баба, — искаш ли чаша сок, или нещо друго?
Поклащам глава.
— Уморен ли си? Сигурно си уморен, Джак. Аз поне съм скапана. Слез долу да видиш стаята за гости.
— Защо е за гости.
— Означава, че не я използваме.
— Защо имате стая, която не използвате?
Баба свива рамене.
— Човек никога не знае кога може да му потрябва. Така, докато правя стълбите надолу по дупе, защото няма парапет да се държа. Слагам си чантата на Дора зад мен туп-туп-туп. Минаваме през стаята, дето се нарича всекидневна, не знам защо Баба и Додя живеят във всички стаи, само не в тази за гости.
Започва ужасно уааа-уааа, аз си покривам ушите.
— Най-добре да вдигна — казва Баба.
Връща се след минута и ме води в една стая.
— Готов ли си?
— За какво?
— Да си лягаш, миличък.
— Не тук.
Тя се хваща около устата, където са й малките цепнатинки.
— Знам, че мама ти липсва, но само за известно време ще трябва да спиш сам. Всичко ще е наред, аз и Додя ще сме горе. Нали не те е страх от чудовища?
Зависи от чудовището, дали е истинско, или не, и дали е там, където съм аз.
— Хм. Старата стая на майка ти е до нашата — казва Баба, — ама сме я превърнали в стая за фитнес, не знам дали ще има място да надуем…
Отивам нагоре по стълбите този път с краката си, единствено се опирам в стените, Баба ми носи чантата на Дора. Има сини меки постелки и тежести, и уред за коремни преси, каквито съм виждал в Телевизор.
— Леглото й стоеше тук, ето тук й беше люлката като бебе — казва Баба и сочи едно колело, дето е залепено за пода. — Стените бяха покрити с плакати, нали се сещаш, на групи, които харесваше, имаше също огромен вентилатор и капан за лоши сънища…
— Защо й е ловявал сънищата?
— Кое?
— Вентилаторът.
— А, не, беше просто за украса. Чувствам се наистина ужасно, задето дадох всичко за благотворителност, една от съветничките в групата за взаимопомощ ми препоръча…
Аз правя голямо прозяване, Зъб почти изпада, но го хващам в ръка.
— Какво е това? — пита Баба. — Някакво мънисто ли? Никога недей да смучеш дребни неща, не ти ли е казвала…?