Опитва се да ми отвори пръстите, за да го вземе. Моята ръка я удря силно в корема.
Тя ме гледа и не разбира.
Връщам Зъб обратно под езика и си заключвам зъбите.
— Знаеш ли какво, може да сложим един надуваем дюшек до нашето легло, само за тази вечер, докато свикнеш, а?
Дърпам си чантата на Дора. Следващата врата е, където Баба и Додя спят. Надуваемият дюшек е голямо нещо като торба, помпата все изскача от дупката в него и Баба трябва да извика Додя да помогне. После цялото нещо е пълно като балон, ама е четириъгълник и тя му слага чаршафи отгоре. Кои са й изпомпили стомаха на Мам? Къде слагат помпата? Мам няма ли да се пръсне?
— Попитах къде ти е четката за зъби, Джак?
Намирам я в чантата с Дора, дето в нея ми е всичкото. Баба ми казва да си сложа жамата, което означава пижама. Сочи надуваемото и вика:
— Хайде скачай — човековете все повтарят „скачай“ и „мушкай“, когато искат да се преструват, че нещо е забавно. Баба се навежда с протегната уста, като да целува, ама аз си мушкам главата под юргана.
— Извинявай — казва тя. — Искаш ли приказка?
— Не.
— Прекалено си изморен за приказка, а? Добре. Лека нощ.
Става изцяло тъмно. Аз сядам.
— А Буболечките?
— Чаршафите са съвсем чисти.
Не я виждам, но й познавам гласа.
— Не, Буболечките.
— Джак, едва се държа на краката си…
— Буболечките, дето да не им даваш да хапят.
— О — казва Баба, — лека нощ, да спиш в кош… Вярно, че го казвах, когато майка ти беше…
— Кажи го всичкото.
— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.
Влиза малко светлина, вратата се отваря.
— Какво правиш? — питам Баба.
Виждам черното й очертание в дупката.
— Просто слизам долу — отговаря ми тя.
Претъркулвам се по надуваемото, то скърца.
— И аз.
— Не, аз отивам да си гледам предаването, не е за деца.
— Каза, че ти и Додя сте в леглото, а аз до вас на надуваемото.
— Това по-късно, още не сме изморени.
— Ама ти каза, че си уморена.
— Уморих се от… — почти крещи Баба. — Не ми се спи, искам само да погледам малко телевизия, без да мисля.
— Може да не мислиш тук.
— Опитай се да полежиш със затворени очи.
— Не мога, не сам.
— О — казва Баба. — Бедничкото ми то.
Защо съм бедничко й то?
Навежда се до надуваемото и ми докосва лицето.
Аз се махам.
— Исках само да ти затворя очите.
— Ти в леглото. Аз на надуваемото.
Чувам как пуфти.
— Добре. Ще полегна за малко…
Виждам й очертанието върху юргана. Нещо пада пльос, обувката й.
— Искаш ли приспивна? — прошепва тя.
— Ъ?
— Песничка?
Мам ми пее песнички, но вече няма от тях. Тя ми удари главата в масата в Стая Номер Седем. Изпи лошото лекарство, мисля, че е била прекалено уморена, за да играе повече, бързала е да иде в Рая и не е изчакала, защо не ме е изчакала?
— Плачеш ли?
Не отговарям.
— О, миличък! Нищо, по-добре да излиза, отколкото да го трупаш в теб!
Искам да бозкам, много искам да бозкам, не мога да заспивам без. Смуча Зъб, дето е Мам, или поне малко от нея, нейните клетки всичките кафяви и изгнили, и твърди. Зъб я боля много или е болял сам себе си, ама вече не. Защо е по-добре да излиза, отколкото да го трупам в мен? Мам каза, че ще сме свободни, но кое му е свободното на това?
Баба пее тихичко, знам тази песен, ама не звучи както трябва: Търкалят се на автобуса копелетата…
— Стига, не пей — казвам аз и тя престава.
Аз и Мам сме в морето, аз съм се заплел в косата й, целият съм овързан и се давя…
Лош сън. Това щеше да каже Мам, ако беше тук, ама не е.
Лежа и си броя пръстите, на тази ръка са пет, на другата пет, на този крак са пет, на другия — също, карам ги да помахват един по един. Опитвам с говоренето в главата, Мам? Мам? Мам? Не я чувам да отговаря.
Когато почва да е по-светло, дърпам юргана върху лицето си, за да го затъмня. Мисля, че нещо такова е да те Няма.
Човекове вървят наоколо и шепнат.
— Джак? — Това е Баба близо до ухото ми, та се дърпам надалеч. — Как си?
Спомням обноските.
— Днес не съм на сто процента, благодаря. — Мутолевя, защото Зъб ми се е залепил за езика.