— Махни се от това.
Боклуците не трябвало да са там, освен листата, дето дървото не може да спре да пуска. Във Франция давали на кучетата да си вършат работата навсякъде, могъл съм да отида там някой ден.
— За да видя акото ли?
— Не, не — казва Баба, — Айфеловата кула. Някой ден, когато много надобрееш в качването по стълби.
— Франция в Навън ли е? — тя ме поглежда странно. — В света?
— Всичко е в света. Ето, пристигнахме!
Аз не мога да отида на площадката, защото има деца не мои приятели.
Баба извърта очи.
— Просто си играйте едновременно, така правят децата.
Гледам в оградата през диамантите от тел. Тя е като тайната ограда в стените и Под, през които Мам не е могла да мине, ама ние излязохме и аз я спасих, а после тя вече не искаше да е жива. Има голямо момиче наопаки на една люлка. Две момчета са на онова, дето не му помня името, и правят нагоре-надолу, те се удрят и се смеят, и падат май нарочно. Изброявам си зъбите до двайсет и после още веднъж. Държането на оградата ми прави бели черти по пръстите. Гледам как една жена занася бебе на катерушката и то лази през тунела, тя му прави муцунки през дупките отстрани и се преструва, че не знае къде е. Гледам голямото момиче, но тя само се люлее, понякога с коса почти в мръсотията, понякога с правилното нагоре. Момчетата се гонят и правят бум с ръце като оръжия, едното пада и плаче. Изтичва през входа и влиза в някаква къща, Баба казва, че сигурно живее там. Откъде пък знае? Прошепва ми:
— Защо сега не идеш да играеш с другото момче? — После извиква: — Здравей. — Момчето поглежда към нас, аз отивам в един храст, ама той ме боде в главата.
След малко тя казва, че е по-хладно, отколкото изглежда, и май трябва да се прибираме за обяд. Отнема ни сто часа и краката ми се чупят.
— Може другият път повече да ти хареса — предлага Баба.
— Интересно беше.
— Това ли ти е казала да казваш майка ти, когато нещо не ти харесва? — усмихва се леко. — Аз я научих на него.
— Тя умира ли вече?
— Не — почти крещи. — Лио щеше да ни се е обадил, ако има някакви новини.
Лио е Додя, объркващо е с всичките имена. Искам си само моето едно име Джак.
В къщата Баба ми показва Франция на глобуса, който е като статуя на света и все се върти. Целият този град, дето сме в него, е само малка точица и клиниката също е в точицата. Също и Стая, ама Баба казва, че няма нужда повече да мисля за онова място, да си го изкарам от главата.
За обяд изяждам много хляб и масло, френски хляб е, но на него няма ако, не мисля. Носът ми е червен и пари, също и бузите, и най-отгоре на гърдите ми, и ръцете ми, и вътрешното на ръцете ми, и глезените над чорапите.
Додя казва на Баба да не се разстройва.
— Дори не беше много слънчево — все повтаря тя и си бърше очите.
Аз питам:
— Кожата ще ми опада ли?
— Само малки парченца — отговаря Додя.
— Недей да плашиш момчето — казва Баба. — Ще се оправиш, Джак, не се притеснявай. Сложи си малко от този приятен хладен крем за след слънце, още сега…
Трудно ми е да стигна зад мен си, но не обичам пръсти на други човекове, та се справям.
Баба казва, че трябва пак да се обади в Клиниката, но точно сега няма сили.
Задето съм изпечен, ми дават да лежа на канапето и да гледам анимационни филмчета, Додя е в креслото и си чете списанието „Пътешественик“.
През нощта Зъб идва да ме хване, подскача на улицата трак-трак-трак, десет фута висок и целият гнилов, назъбени парчета падат от него и той се удря по стените. После се нося в лодка, дето е със закован капак и червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…
Съскане в тъмното, не го знам какво е, после е Баба.
— Джак, всичко е наред.
— Не.
— Заспивай.
Май не заспивам.
На закуска Баба взема хапче. Питам дали й е витаминът. Додя се смее. Тя му казва: