Трудно е да се говори със Зъб, затова го слагам в джоба. В ноктите ми още има сапун. Трябва ми нещо остро, за да го извадя, като Дистанционно.
— Липсва ли ти майка ти?
Клатя глава.
— Дистанционно.
— Трябва ти твоето… станционно?
— Дистанционно.
— За телевизора ли?
— Не, моето Дистанционно, дето караше Джип да прави дръъъм, но после се счупи в Гардеробчо.
— О — казва Баба, — сигурна съм, че можем да ти ги вземем.
Поклащам глава.
— Те са в Стая.
— Да съставим списък.
— За да го пуснем в тоалетната?
Баба изглежда объркана.
— Не, ще се обадя на полицията.
— Спешен случай ли е?
Тя клати глава.
— Ще ти донесат играчките, когато приключат с тях.
— Полицаите могат да отидат в Стая?
— Вероятно точно в момента са там — казва ми, — събират доказателства.
— Какво е „доказателства“?
— Ами неща, които показват какво се е случило, за да ги дадат на съдията. Снимки, отпечатъци.
Докато пиша в списъка, мисля за черното на Писта и дупката под Маса, за всички следи, които аз и Мам сме оставили. Как съдията гледа моята рисунка на синия октопод.
Баба казва, че е срамота да се пропилява такъв хубав пролетен ден, така че ако си облека дълга блуза и истинските обувки, и шапка, и очила, и много слънцезащитно, може да изляза в задния двор.
Изстисква слънцезащитно на ръцете си.
— Казвай ми кога да давам и да спирам, когато поискаш. Като дистанционно.
Това е доста смешно.
Започва да ми го трие на вътрешното на ръцете.
— Спри! — След минута казвам: — Давай — тя започва отново. — Давай!
Тя спира.
— Искаш да кажеш да продължавам?
— Аха.
Намазва ми лицето, не ми харесва близо до очите, но тя внимава.
— Давай!
— Ами всъщност приключихме, Джак. Готов ли си?
Баба излиза първа през двете врати, стъклената и мрежестата, маха ми с ръка да дойда, и светлината е на зигзаг. Стоим на верандата, дето е от много дърво като палуба на кораб. На нея има, малки топки пух. Баба казва, че е някакъв вид полен от дърво.
— Кое? — гледам нагоре към всичките различни.
— Боя се, че тук не мога да ти помогна.
В Стая знавахме как се казва всичко, ама в света има толкова много, човековете дори не знават имената.
Баба е в един от дървените столове и се намества в него. Има пръчки, които се чупят, като стоя върху тях, и малко дребни жълти листа и разкашкани кафяви, дето тя казва, че е помолила Лио да ги събере още през ноември.
— Додя има ли работа?
— Не, пенсионира се рано, но, разбира се, сега запасите ни се поизчерпаха…
— Какво означава това?
Тя отпуска глава назад на горното на стола, очите й са затворени.
— Нищо, не го мисли.
— Той скоро ли ще умре?
Баба отваря очи и ме гледа.
— Или ти ще си първа?
— Ако искаш да знаеш, аз съм само на петдесет и девет, млади момко.
Мам е само на двайсет и шест. Прескочила е трапа, това означава ли, че вече ще се върне?
— Никой няма да умира — казва Баба, — не си тормози главицата.
— Мам казва, че все някога всички ще умрат.
Тя стиска уста, има линии около нея като слънчеви лъчи.
— Току-що се запозна с повечето от нас, господинчо, така че не бързай да се сбогуваш.
Гледам надолу към зелената част от двора.
— Къде е хамакът?
— Предполагам, че може да го изкопаем от мазето, след като толкова много държиш — става със сумтене.
— И аз предполагам.
— Ти си седи там и се радвай на слънцето, ще се върна, преди да разбереш.
Аз обаче не седя, прав съм.
Тихо е, като я няма, само дето има писукащи звуци в дърветата, мисля, че са птици, ама не виждам. Вятърът кара листата да правят шуш-шуш. Чувам дете да вика, може би в друг двор, зад големия плет или пък е невидимо. Върху Жълтото лице на Господ има облак. Изведнъж става по-студено. Светът се сменя ярко и горещо, и звуково, никога не знам какво ще стане след минута. Облакът изглежда някак сиво-син. Чудя се дали вътре има дъжд. Ако започне да пада дъжд върху мен, ще изтичам в къщата, преди да ми удави кожата.
Нещо прави зззззз, поглеждам в цветята и е най-невероятното нещо, жива пчела, огромна с жълто и черно по нея, танцува точно вътре в цветето.