Взимаш само каквото ти е необходимо.
Пистолета като за начало. Затъкнат отпред в колана ти, пъхнат между дънките и кожата ти. Пълнителите. Знаеш какво да правиш.
Зареждаш.
Не.
Ръката ти спира.
Защото Сесилия е лавандулово мехурче насред тъмно море и не заслужава онова, което я чака.
Защото няма да вдигнеш зареден пистолет пред едно дете.
Трябва да се измъкнеш жива от това. И вътрешно, и външно. Да си в собствената си кожа, да покажеш лицето си на света.
Взимаш пистолета. Не и пълнителите. Взимаш снимките. Правоъгълни картончета отзад в панталона ти, под сивия анорак, скрити като пистолета. Застраховка. Просто за всеки случай.
Ето това е моментът, когато се сбогуваш с него.
Сбогом. Остани жив. Трябваш ми жив.
Връщаш кашоните по местата им и изкачваш стълбището. Побутваш вратата и…
По дяволите.
Има някой.
Затваряш вратата. Отваряш отново, само тясна пролука. Точно колкото да надникнеш. Това е тя.
По дяволите, Емили. Дявол да те вземе, мамка му. Слухти наоколо. Ама разбира се.
Пистолетът натежава в колана ти. Можеш да го усетиш как се отпечатва в корема ти и как металът се впива в плътта ти.
Ако слухти, значи ще трябва скоро да се разкара. Неканените гости не могат да си позволят да се задържат прекалено дълго.
Прокарва пръсти по облегалката на дивана. Вдига книга от масичката за кафе и я оставя обратно. С лъскавата си коса и поруменелите бузи сигурно ѝ е топло в дългото бяло палто.
Най-сетне се отправя към банята.
Точно когато е напът да се разкара, входната врата се отваря. Мамка му. Мамка му.
Мамка му.
Мислите ти се връщат при кашоните долу, към пълнителите, които заряза там. Към незаредения ти пистолет. Твърде късно ли е да се върнеш за куршуми?
Усещаш пулса си в гърлото. Ръцете ти са влажни. Хлъзгави. Не можеш да го направиш с хлъзгави длани. Може би изобщо не можеш да го направиш.
Полъх студен въздух. Задържаш дъх, а после го освобождаваш.
Това е Сесилия.
Емили подскача. Сесилия също. Двете са се стреснали взаимно, точно както стреснаха и теб. И трите сте на места, където не би трябвало да бъдете.
— О — казва Сесилия. — Здрасти.
Емили също ѝ казва „здрасти“.
— Просто отивах до тоалетната — добавя с извинителен тон.
Сесилия кима.
— Ясно. Аз… — Поколебава се. — Просто ми се искаше да си почина.
Това е добре за теб. Не очакваше толкова скоро да се измъкне от купона. Щеше да изчакаш в спалнята с пистолет в ръка. Обаче сега… Сега тя е тук. Сега можеш да продължиш.
Чува се трополенето от стъпките на Сесилия, когато се качва нагоре, а после нищо. Заслушваш се, като незабележим силует зад открехната врата, призрак в обитавана от духове къща.
Отвътре — тишина. Отвън — приглушено ехо от гласове и ритъм на поп песен.
Време е да излезеш.
Затваряш вратата, но не я заключваш. Това е акт на вяра, посяваш семето на безпокойството в неговия свят. Това е и акт на разплата: не се налага да оставяш нещата му така, както си ги намерила. Няма да се върнеш, без значение как ще завърши това.
Една, две, три стъпки, после сила — изгарящо съжаление, невидим ластик те дърпа отново в мазето и те кара да ти се иска никога да не беше излизала иззад вратата.
Направила си грешка. Не си преценила правилно. Не си чула добре. Объркала си се. Тя все още е тук, в дневната. Без позволение, жива, красива, очите ѝ попадат върху теб и леко се разширяват.
— О. Здрасти — казва.
И ти ѝ отговаряш със „здрасти“, защото какво друго можеш да кажеш?
— Просто търсех тоалетната — обяснява ти.
Посочваш вратата зад нея.
— Точно тук.
Обръща се да погледне. Примлясква.
— Ясно. Благодаря.
Тръгва натам, прави една, две, три стъпки точно като теб, после спира и отново се извръща.
— Слушай — казва. — Всъщност не би трябвало да съм тук. Никой не би трябвало да влиза. Аз просто… — Замисля се. Вероятно се опитва да реши как най-добре да те излъже. — Пих твърде много. — Прехапва розовите си устни и завърта очи. — Просто не можех вече да се сдържам.
Гледате се, и двете сте едновременно и сърната, и насочените към нея фарове.
Чака те да кажеш нещо.
— Разбираемо е — допускаш.
— Точно — съгласява се. — Така че, моля те, може ли да не му казваш, че си ме видяла тук? Не е кой знае какво в действителност, не мисля, че е, но не искам той да… По-скоро ми се ще да не разбере.
Премигваш.
— Няма да кажа — съгласяваш се. Осенява те идея, възможност за сделка. — Всъщност и аз не би трябвало да съм тук. То е… сложно е.