Ти си негова братовчедка, напомняш си. В главата ѝ си негова братовчедка. Неговата резервирана братовчедка, която по някаква неизвестна никому причина е решила да не ходи на купона в двора. Ти си заета. Свенлива. От онези хора, които по-скоро предпочитат да бъдат сами.
— Ние сме сложно семейство — добавяш.
Тя се усмихва.
— Че кое семейство не е?
Кимаш в знак на съгласие.
Красивото ѝ лице едва забележимо се смръщва.
— Всичко наред ли е все пак?
Преглъщаш.
— Всичко е наред. Както си трябва. Просто, нали се сещаш… Семейни работи.
Кима.
— Май трябва да те оставя да ползваш тоалетната — казваш.
— Да.
Забавя се още за един кратък миг и след това се обръща към вратата зад себе си.
Две жени, пазещи взаимно тайните си. Две жени, достигнали мълчаливо съгласие да се оставят на мира.
Може би и тя ще разбере. Може би ще узнае, че си направила всичко това и заради нея.
Но сега идва моментът, който ще те съсипе завинаги.
Това е моментът, който можеш да изпиташ единствено извън тялото си. Това е моментът, в който затваряш всички онези места в себе си, които изпитват болка, мъка, каквото и да е.
Момента, в който се учиш от него. Воин. Човек, придържащ се към плана.
До вратата на обичайното си място виси ключ. Взимаш го.
Изкачваш стълбите.
Чукаш на вратата на Сесилия.
Не ти извиква да влезеш. Вместо това отваря вратата. Кани те вътре. Кучето спи в сандъче в единия ъгъл на стаята. Далеч от гостите и шумотевицата.
Това е моментът, в който откъсваш част от себе си и я затваряш завинаги сред стените на тази къща. Може би след години хората ще я чуят. Ще излиза нощем и ще моли за прошка, ще умолява да бъде обичана.
— Не знаех, че си тук — казва тя. — Татко каза, че тази вечер няма да си вкъщи.
Затваряш вратата след себе си.
Това е моментът, в който започваш да се преструваш. Трябва да изглежда достоверно, иначе няма да стане. Трябва да изглежда достоверно, иначе всички ще загинете.
— Не викай — нареждаш.
Поглежда те и тогава вижда пистолета в ръката ти. Цялото ѝ тяло се отдръпва. Прави крачка назад. Когато те поглежда отново, излъчва страх и объркване.
Може би част от нея е знаела. Може би го е усещала — как преминава през тръбите като гореща пара, как се промъква през основите на къщата.
Вероятността за насилие.
Може би част от нея го е очаквала, но никога не си е представяла, че ще дойде от теб.
— Ако се разкрещиш, няма да съм доволна — казваш ѝ. Думите, неговите думи, са като кал в устата ти. Бориш се, за да ги изречеш, а всяка част от тялото ти се съпротивлява.
— Какво става? — изхленчва тя.
Не мога да ти кажа, мислиш си. Усещаш как започваш да се предаваш, стомахът ти се свива, а думите присядат в гърлото ти. Иска ти се да ѝ кажеш всичко. Иска ти се тя да разбере. Искаш да знае, че ти никога не би… Не.
— Ще отидем на разходка — казваш ѝ. Не е въпрос. Не е молба. Това е човек, който гледа в бъдещето.
Тя кима. Нима е толкова лесно? Насочваш пистолет към хората и те веднага правят каквото им кажеш?
— Няма да издадеш и звук — продължаваш. — Няма да бягаш. Няма да викаш. — А после ѝ предлагаш единствената истина: — Прави точно каквото ти казвам, и всичко ще бъде наред.
Отново кима.
Онова, което премълчаваш, е, че това е единственият начин да си сигурна, че ще е в безопасност. Да е пред очите ти през цялото време.
По-късно, когато ще се сеща за тази вечер, се надяваш да си спомня това: огромно сътресение. Ти правиш нещо лошо и баща ѝ се отдалечава от нея.
Ще се мисли за жертва на върховна несправедливост. И няма да греши за това. Някой ден ще научи цялата история. Някой ден ще те намери. Но не и днес.
Посочваш вратата със свободната си ръка.
— Да вървим — подканяш я.
Погледът ѝ се насочва към кучето. Каниш се да ѝ повториш: Казах, да вървим. Обаче премисля и възвръща самообладанието си.
Онова, което не ѝ казваш, е: Ще ми се и кучето да можеше да дойде. Надявам се, че отново ще те намери.
Тя тръгва надолу по стълбището и дори не ти се налага да я припираш. Не се налага да я дърпаш или буташ, или да притискаш дулото на пистолета в тялото ѝ. Тя е на тринайсет, а ти си възрастен човек с пистолет. Това те съсипва и те съкрушава стъпка след стъпка колко лесно ти е било с нея.
— Спри — казваш ѝ.
Заставаш по средата на стълбището и надникваш в дневната.
Празна е.
— Продължавай.
Стигате до задната врата.