Че никога не ми е разказвал за детството си, за родителите си, за надеждите и мечтите си и какво е станало накрая.
Той е мъж, който крие тайни в мазето си.
Има безкрайна поредица от възможности, от най-невинната до най-смущаващата.
Всичко е наред, иска ми се да му кажа. Всички си имаме тайни. Истината е, че аз мразех родителите си — не, почакай, дори и това не е вярно. Истината е… истината е, че никой никога не ме е обичал безусловно. Никой преди теб не ми е обръщал внимание и си мислех, че съм си добре сама в моето ъгълче, но не съм. Наистина не съм.
Истината е, че не съм била добре от много отдавна.
Истината е, че искам да съм от значение. Искам да съм в центъра на нечий живот. Да съм обичана, обожавана. Истината е, че искам някой да се смее на шегите ми, особено на тъпите, и искам някой, който би ме видял и не би побягнал в другата посока.
Истината е, искам да му кажа, истината е, че бих те последвала навсякъде.
Примигва. Хватката около ръката ми отслабва. Пуска ме бавно, сякаш едва сега е осъзнал, че изобщо ме е сграбчил.
Закашля се.
— Съжалявам. Аз… — Издава сумтящ звук и отново повтаря като молитва, която е научил наизуст: — Съжалявам.
Докосвам кожата под палтото и пуловера ми, още топла от стискането и леко болезнена на допир.
— Всичко е наред — уверявам го.
Ръката ми се протяга и застива неуверено, сякаш не мога да реша какво да правя — да го прегърна, да го потупам или да се здрависаме, дявол го взел.
— Ела тук — казва ми. — Нека ти покажа нещо.
Посочва към работната маса. Към по-мрачната част на мазето, където светлината от голата крушка не достига напълно.
Бих те последвала навсякъде.
— Просто нещо, по което работя — обяснява ми, а ръката му ме подканва да ида с него.
А после се дочува тъп звук, всъщност по-скоро идващ отгоре трясък на двигател, който изтрещява като гръмотевица. Близо до нас. Точно до къщата, ако трябва да предполагам. Там, където е паркиран само неговият пикап. Всички останали си намериха места надолу по улицата.
Главата му, цялото му тяло се извръща по посока на шума. Сякаш се размазва в пространството — гледам как силуетът му се изстрелва и после изчезва нагоре по циментовите стъпала.
За съвсем кратък миг съм отново сама. В мазето му, в недрата на къщата му. С разтреперани ръце. С пищящи уши.
Отвъд се носи ревът на двигателя. Гласът му го заглушава.
Най-сетне тялото ми се опомня.
Затичвам се. Тичам след него.
74. Жената в пикапа
Не издаваш нито звук. С изключение на тихото хленчене на Сесилия, с изключение на тупкането на краката ви по тревата — твоите са боси, а нейните — в маратонки. Нищо от тези неща не е достатъчно, за да ви издаде. Има купон. Хората са заети, заслепени са от коледните светлини, главите им са замаяни от течност, ухаеща на греяно вино.
Никъде не го виждаш. В идеалния случай би искала да е в полезрението ти, да знаеш, че е надалеч. Но и това ще трябва да свърши работа.
Отваряш вратата на мястото до шофьора.
— Влизай — казваш на дъщеря му.
Знаеш как да го направиш.
Тя ти хвърля онзи поглед, докато се намества на седалката, а дулото на пистолета е на сантиметри от нея. Наранена е. Има погледът на момиче, което никога няма да ти прости. Не знае, че пистолетът не е зареден. Че това те убива може би толкова, колкото убива и нея.
Затваряш вратата ѝ възможно най-тихо. Някъде, дори преди да го е осъзнал, той наостря уши. Смущение във вселената.
Става нещо, което не е планирал.
Още не го знае, но след няколко мига ще е хукнал подир теб.
Заобикаляш до страната на шофьора. Това са най-опасните секунди. Това е положение, което не би била в състояние да обясниш, с пръстите ти около пистолет, който не ти принадлежи, и пленено момиче, което също не е твое.
Това е моментът, който ще те убие, ако се развие зле.
В колата си. На шофьорското място.
— Коланът.
Сесилия те поглежда неразбиращо.
— Коланът — повтаряш и размахваш пистолета.
Тя го закопчава. Прибираш пистолета в колана си.
Пикапът оживява.
Съсредоточи се.
За да се измъкнеш оттук, трябва да съществуваш само в този момент, тук в купето, с ръце на волана. Да мислиш само за онова, за което трябва да мислиш, да виждаш само каквото трябва да виждаш. Да подкараш пикапа и да го изкараш от алеята. Струва ти се, че чуваш нещо — някой крещи в далечината, объркване, началото на суматоха.