Съсредоточи се.
Натисни педала на газта.
Ставащото в къщата вече не е твой проблем.
75. Емили
Паникьосва се. Излиза тичешком навън и се оглежда из двора. Подивял е. Обезумял е.
— Няма я тук — обявява.
Връща се вътре, дори не си прави труда да затвори входната врата, и изкачва стълбището, като взима по две и по три стъпала наведнъж. Горе се отварят врати и се блъскат в стените. Връща се, останал без дъх.
— Сеси не е тук.
Казва го на мен и на хората, които са започнали да се събират в дневната и пред входа на къщата, изпълнени с тревога. За първи път го виждам в такова състояние. Наранен баща, от когото нещо жизненоважно е изтръгнато.
— Тя е отвела детето ми — обявява. — С пикапа.
Никой не разбира какво точно има предвид, но схващаме основното. Пикапът е откаран с момичето в него. Плът от плътта му, кръв от кръвта му.
— Трябва ми кола — казва.
Хората ровят из джобовете си, но аз съм по-бърза. Притичвам до него и притискам в дланта му ключовете на хондата.
Тича към колата, без да ме погледне.
Сядам на мястото до шофьора. Това е моята кола, моят свят. Не ми трябва покана.
Завърта ключа, за да запали. Хората се отдръпват от пътя. Двигателят на хондата изръмжава. Гумите ѝ изсвирват върху асфалта.
Отдалечаваме се от къщата.
76. Жената на път
Ти си на пътя. Ти си на пътя. Погледът ти е прикован в него, докато стискаш здраво волана. Шофираш. Шофираш като него в онзи ден, когато те изтръгна от затревената земя, когато те премахна от света.
Добре те научи.
От мястото до теб долита хлипане. Хвърляш бърз поглед — тя все още е там, където би трябвало да бъде. Все още те слуша.
Всичко ще бъде наред, иска ти се да ѝ кажеш. Всичко това е само представление, но страхът е истински и затова никога няма да спра да съжалявам.
Наляво, наляво, надясно. Пътят не е дълъг, но времето ти се изплъзва. Може би шофираш от десет минути, а може и да е от цяла година. Може двете със Сесилия да сте тръгнали на обиколка из страната, жена и момиче в постапокалиптичен филм скитат из Америка в търсене на по-добър живот, на нов живот, изобщо на някакъв живот.
Точно когато ще подминеш „Братя касапи“ и кравите им, виждаш нещо в огледалото. Проблясък — емблемата на хонда се носи към теб. Натискаш по-силно педала на газта. Очакваш хондата да изчезне в далечината, но тя е залепнала за теб. Скоро достига бронята ти. Не можеш да се отърсиш от нея, сякаш е пчела върху ръба на кен с безалкохолно през лятото.
В огледалото се появява бял проблясък. Това е тя. Седнала в дългото си до глезените палто на мястото до шофьора в хондата. Щом не шофира тя, значи трябва да е той. Идва за теб, следва те. Иска си обратно онова, което е негово по право.
След кравите право напред. Мотелът вляво. Библиотеката отдясно. И сърцето на всичко това, сграда подир сграда — градският център.
Трябва да стигнеш дотам. Дори и с хондата по петите ти. Не можеш да му позволиш да те залови.
Сесилия хлипа. Може да усети присъствието му, толкова близо, привиква я към света, който познава, към всичко, което си ѝ отнела току-що. Сваляш едната си ръка от волана и търсиш нейната. Стискаш я нежно, както го направи в кухнята, когато спаси кучето ѝ — когато го спасихте заедно, вие двете срещу него.
— Шшшт — казваш ѝ. Успокояващата интонация, която си научила от майка си като малка, когато светът те предаваше и ти се отпускаше в обятията ѝ. — Шшшт.
Не отмествай поглед от пътя. Трябва да караш възможно най-бързо, без да губиш контрола. Трябва да караш както никога досега в живота си.
Опитваш се. Опитваш се да го направиш правилно. Натискът на десния ти крак върху педала на газта, съдбоносният захват на ръцете ти върху волана.
Хондата започва да изостава. По някакъв начин си успяла да увеличиш разстоянието между себе си и него.
Обаче са минали пет години. А дори преди това не си била голяма шофьорка. Беше градско дете. Не знаеше имената на дърветата, не разпознаваше песните на птиците. Научи се да шофираш в Манхатън с трийсет километра в час.
Нещо привлича погледа ти. Насочил се към теб обект профучава покрай прозореца ти.
Отклоняваш колата. Не искаш — това е последното, което ти се ще — но в този момент не контролираш ръцете си.
Беше птица, казва мозъкът ти и я виждаш как отлита надалеч. Някаква хищна птица, с извити нокти и клюн като отварачка за консерви. Лети твърде близо до теб, твърде близо до пикапа. И все пак е невредима.
Кого го е грижа за птицата?