Пикапът занася. От мястото си Сесилия изпищява. Ръката ѝ търси опора, каквото и да е, за което би могла да се хване.
Опитваш се да си върнеш контрола над колата, да се върнеш на пътя, но пикапът вече не те слуша. Сякаш най-сетне си е спомнил, че ти не си му истинският собственик. Че никога не е трябвало да ти се подчинява.
Рязко спускане. Ти, момичето и пикапът пропадате заедно. В този момент принадлежите единствено на физичните закони, на силите, които ви притеглят към земята, и на онези, които ви позволяват да потънете.
Отваряш очи. Кога си ги затворила?
Не знаеш. Знаеш единствено, че никога не си им казвала да се затварят.
Знаеш единствено, че ти, момичето и пикапът вече не се движите. Че сте в канавка.
Знаеш единствено, че той е там. Че те преследва.
77. Емили
Шофира като луд. Като баща, който гони дъщеря си.
Хондата му се подчинява до един момент. Той натиска педала на газта, но на колата ѝ е трудно да продължи. Дочува се бръмчене.
Трансмисията.
Сграбчва скоростния лост и опитва да превключи на четвърта.
Заял е.
Колата забавя и спира. Пред нас пикапът бързо се отдалечава.
— По дяволите!
Дърпа скоростния лост наляво и надясно. Не познава тайните на колата ми, на ръчната ѝ предавка.
Опитва още един път да форсира, но колата не помръдва.
— По дяволите!
Юмрукът му се блъска в таблото.
— Тая кучка — изрича с глас, който не познавам. — Отдавна трябваше да съм я пречукал.
Преди да успея да попитам. Преди да успея да формулирам и една мисъл. Преди стомахът ми да се свие. Преди дори да успея да си помисля, че ми се гади, да поставя под въпрос всичко, което си мислех, че знам, да чуя как въздухът излиза от дробовете ми, сякаш никога вече няма отново да се напълнят, той е изчезнал.
Изскача от колата и се втурва.
След нея, само това успявам да си помисля.
След жената, която видях.
И дъщеря му.
Вкопчвам се в надеждата, във възможността за недоразумение.
Всички изричаме разни неща, нали така? В напрегнати моменти. Неща, които не мислим. Неща, за които съжаляваме.
Решавам, че се е втурнал след нея.
Втурнал се е след дъщеря си.
78. Жената, почти достигнала целта
— Трябва да вървим.
Боли те вратът. Болка пулсира в темето ти. Мамка му. Трябва да е станало при падането, когато се озовахте в канавката.
Нямаш време да те боли. Нямаш време да проверяваш дали тялото ти още работи както се очаква.
— Трябва да тръгваме още сега — казваш ѝ.
Пистолетът. Още имаш пистолета. Посягаш към него под пуловера си. Изражението ти е решително.
След няколко секунди той ще те докопа.
— Ставай — нареждаш.
Тя те послушва. Имаш пистолет, така че те слуша.
Излизаш навън. Леденостудено е. Ето те — навън и без него. С пистолет в ръка. Кратък оглед: заледено шосе, ледени висулки са провиснали от крайпътните дървета.
Замръзналата земя пари босите ти крака. Не можеш да се подхлъзнеш.
Не можеш да паднеш. Едно падане би довело цялото начинание до трагичен край.
Побързай.
Стискаш китката на момичето. Двете сте като един човек.
— Идвай.
Няма време, няма никакво време. Измъкваш се от канавката и я дърпаш след себе си към асфалта.
Една стъпка, после две.
Намираш ритъма. Влачиш я и тя те следва покорно и безропотно, но не защото ти вярва, а защото имаш пистолет, а тя е само момиченце с крехко и уязвимо тяло.
Скоро вече тичате. Тялото ти работи и за двете ви. С всяка крачка градът все повече се приближава.
Търси. Видя го в пътеводителите. На картата. Малък символ като полицейска значка. В мазето проследи пътя с пръста си — от „Братя касапи“, през Кладенеца за желания, до градския център. Трябва да вярваш, че си го научила правилно.
Някъде в далечината хондата издава стържещи звуци. Тръшкат се врати. Вик. Неговият глас. Намери те, точно както обеща, че ще направи.
Тичаш заради себе си и тичаш заради нея, и това би трябвало да е достатъчно. Може би тя поглежда назад. Може би опитва да смени посоката, всяка нейна фибра на тялото я дърпа обратно към пикапа, обратно към него. При ръцете, които са я държали, когато се е родила, които са я хранили, когато е била гладна, при очите, които са я гледали на детската площадка, при ушите, които са я слушали да плаче нощем.
Привлечени сме към телата, които поддържат живота ни.
Той я вика. Разпознаваш сричките, името ѝ в устата му, и това е лоша новина. Щом можеш да различиш думите му, значи е твърде близо.