— Тя отвлече детето ми — повтаря отново и отново. — Отвлече ми детето.
Този мъж. Където и да идеш, все те намира. Той е хотел, от който никога не можеш да си тръгнеш.
И дъщеря му. Сесилия. И тя е тук. Ти я изгуби, а тя те намери.
Него, осъзнаваш. Намерила е него.
Винаги става въпрос за него.
Стоиш няколко стъпки навътре в участъка. Той е до вратата. Мъж в синьо е застанал между двама ви.
— Ейдън — казва мъжът в синьо. — Ейдън, знаем. Успокой се.
Той не се успокоява.
— Тя отвлече детето ми. — Гласът му рикошира в стаята. Отскача от стените пронизителен и жаловит.
Веднъж. Само веднъж си отнела нещо негово.
Той иска да разберат. Преди да успееш да кажеш нещо. Иска да е пръв, да се увери, че гласът му ще се чуе, така че твоят да се заглуши завинаги.
Не е само гласът. И високото му и стегнато тяло също опитва да се промъкне покрай мъжа в синьо.
Мъжът в синьо извръща наполовина лице към теб. Ченге. Млад, по бебешки пухкав, с тресящи се бузи. Полицай. Две уши и мозък. Трябва да го принудиш да те чуе.
— Ейдън — отново изрича младият полицай, молейки го да се вразуми.
Той не слуша.
— Тя отвлече детето ми. — Възмущение. Искрено неверие.
Сесилия вдига ръка.
— Тате — казва, ехо на литанията му. — Тате. Тате.
Може и да е заради гласа ѝ, но годините бащинство са го предразположили да подскача при тази дума, тате, тате, тате. Най-съкровеното в нея пробужда най-съкровеното и в него.
— Пусни ме да мина — казва той и опитва да стигне до теб.
Младият полицай стои на мястото си.
— Ейдън — опитва се той, — успокой се, не искам да се налага да…
Схватка. Извисяващи се гласове, боричкащи се тела. Затваряш очи — рефлекс. Свиваш ръце в юмруци. Дишай. Вдишвай, издишвай. Остани жива.
— Много съжалявам, Ейдън — казва полицаят. Чува се щракване на метал, закопчаващи се белезници. Когато отново отваряш очи, бащата на Сесилия стои с ръце зад гърба, с кръстосани китки и клюмнала глава. Мълчи. Най-сетне.
— И вие също — казва полицаят. Пресяга се за нещо и раменете ти пламват. Ръцете на гърба ти, студен метал до кожата ти. Отново. Може би животът ти винаги ще е такъв. Където и да идеш, ще те очаква мъж с белезници и ще настоява да му подадеш китките си.
— Добре — обявява полицаят. — Сега можем да говорим.
Приближава се друг силует в синьо.
— Поеми нея, аз ще се заема с него — нарежда тя на младото ченге.
Той кима и те сръчква да вървиш.
Поглеждаш назад. Сесилия. Искаш да знаеш какво ще правят с нея.
С крайчеца на окото си виждаш как опитва да последва татко си. Трети полицай — по-възрастен, почти достатъчно, за да ѝ бъде баща — я спира.
— Остани тук — приканва я и ти се струва, че чуваш „миличка“. Чуваш „татко“, чуваш „няколко въпроса“. Сесилия кима и по-възрастният полицай посочва празен стол.
От другата страна на стаята и той се обръща да погледне. Бащата.
Мъжът с белезници.
Погледът му улавя твоя.
В него има приемане, нещо като: Ама разбира се. Сякаш е очаквал това. Сякаш през цялото време те е чакал да го предадеш.
Ето така трябваше да свърши, иска ти се да му кажеш. И двамата оковани, а по средата момичето. Свободно.
82. Жената с име
Стаята е малка и без прозорци. Бюро, флуоресцентно осветление и картонена папка. Въздухът е пропит с миризма на пот и на разтворимо кафе.
Харесва ти. Всичко това. Стая, в която въздухът не му принадлежи.
— Седнете — нарежда ти полицаят.
Сядаш.
— Трябва да ви кажа — започваш, но той те прекъсва.
— Какво стана там? — настоява да знае. — Коя сте вие? Откъде познавате Ейдън?
Поемаш си дъх. Кожата ти настръхва. Опитвам се, искаш да му кажеш. Опитвам се да ви обясня. Живея в това от пет години и сега е моментът, сега трябва да ме чуете.
Трябва да ми повярвате.
Обещайте, че ще ми повярвате, искаш да кажеш. Обещайте, че след като ви разкажа, всичко ще свърши.
Начинът, по който току-що произнесе името му. Как се извиняваше, докато му слагаше белезниците. Толкова съжалявам, Ейдън. Приятели. Двама мъже, които се познават отдавна.
„Ейдън Томас ли? — ще каже младият полицай по телевизията. — Беше толкова добър човек. От онези хора, които всички харесват. Учтив. Ако колата ти се повреди, той ще е там, за да ти даде ток. Никога не сме имали проблеми с него. Разбираше се добре с всички.“