Поемаш глътка застоял въздух. „Чуй — иска ти се да кажеш. — Да сключим сделка. Ще ти дам случая на века. Ще променя живота ти, стига и ти да промениш моя.“
Погледни го. Думите, които следват, са думи, които трябва да изречеш с изправен гръб и с вдигната глава. Без колебание. Пет години си чакала това. Копняла си стая, лишена от присъствието му, за уши, които да изслушат каквото имаш да кажеш.
— Господин полицай — започваш. Гласът ти е гъст като сироп, а челюстта ти мъчително се бори с всяка сричка.
Трябва да го кажеш.
Спомни си. Звукът, усещането за него в устата ти.
Името ти.
Забранено като поругание.
От пет години не си го изричала.
Дори да помислиш за него ти се струваше нередно. В бараката. Всеки път, когато той беше там. Страхуваше се, че той ще чуе сричките в главата ти. Че ще усети предателството ти, че част от теб се е изплъзнала от хватката му.
— Името ми — казваш. Започваш отначало. Не можеш да се провалиш.
Трябва да е идеално.
Когато изричаш думите, им даваш силата да отключват врати и да ги оставят отворени завинаги.
— Господин полицай — казваш отново и този път не спираш: — Името ми е Мей Мичъл.
83. Емили
Където и да ида, той ме гледа.
Зарязан на пейка в парка. До касовия апарат в дрогерията. Вкъщи, на масата в дневната, където Ерик е оставил брой от вчерашния вестник. Прибирам се, преди Йоанда да успее да му каже да го махне.
Повечето вестници използваха снимката му от ареста. Два от тях, таблоиди от Ню Йорк, успели да се докопат и до няколко семейни снимки. Едната е правена преди години на тържество за Хелоуин, когато дъщеря му е била съвсем малка. Той е с плюшен сив пуловер и я държи през кръста, а тя се опитва да лови ябълки с уста на градския площад, но лицето ѝ е на пиксели и не се вижда ясно. Невидимото дете на най-видимия мъж.
Другата снимка е дори още по-стара. На нея е млад и позира до съпругата си пред старата им къща, онази, голямата сред гората. И двамата се усмихват на камерата. Тя е облегнала главата си на рамото му, а той е обвил ръката си около тялото ѝ. Предполагам, снимката е някъде от времето, когато са се преместили тук. Когато двамата заедно са гледали към бъдещето и са харесвали видяното.
Минаха десет дни. В началото никой не вярваше. Вестниците продължаваха да бълват статии, хората пък продължаваха да клатят глави. А после той си призна. Някои неща, не всичко. Но достатъчно.
Ченгетата опитаха да ме разпитват през първата вечер. В началото чаках отвън в колата си. Нищо не стана. Влязох и не можах да го видя никъде. Детето беше само и седеше на стол. Тръгнах към нея, но една полицайка ме спря. Отведе ме в друга стая.
— Познавате ли бащата на момичето? — запита ме. — Познавате ли Ейдън Томас?
А после изрече думи, в които не намерих никакъв смисъл. И все още не намирам. Продължи да разпитва, но се оказах безполезна. Объркана. Студена. Тя се предаде и ми каза да се прибирам, щяла да дойде на другия ден.
— А може ли аз да дойда вместо това? — запитах. Не я исках в къщата ни. Не исках да въвлека Ерик и Йоанда в това.
Полицайката се съгласи.
Удържах на обещанието си. Върнах се на другия ден. Дотогава бяха дошли от ФБР. Шибаното ФБР. Помагали с разследването, обясни полицайката. Дали съм можела да говоря с тях?
Съгласих се. Нямаше значение с кого ще говоря. Тя ме представи на агент Някоя си. Не разбрах името ѝ, когато ми се представи, а после стана твърде късно да питам.
Нямаше значение как се казва. От значение е само какво ѝ казах, и тези факти ще си останат непроменени. Ще останат непроменени завинаги.
В малка стая с прекадено силно отопление седнах с агент Някоя си и предадох всичко, което някога си беше наше, всяко изречение беше предателство. Есемесите. Онази нощ в килера. Подбирах внимателно думите си, но има неща, които не звучат красиво, независимо колко точно обмисляш какво ще кажеш.
Агент Някоя си си водеше бележки. Телефонът ми трябвало да остане тук, каза ми тя. А също и медальонът. Взе и шала.
— Това е само шал — казах ѝ. — Какво би могъл да докаже?
Поклати глава.
— Не знаем — отговори ми. — Затова трябва да проверим. Може да е улика. Всичко може да е.
Махнах шала и ѝ го дадох. Голият ми врат усети студения полъх.
— Още нещо — каза тя. — Претърсихме къщата му през нощта. Открихме някои неща, които са ваши.
Това беше новост за мен. Никога не съм му давала нищо, освен кутията със сладкиши.
Агент Някоя си се наведе над масата, която ни отделяше.
— Искате ли да знаете какви са? — запита ме.
Мой ред беше да поклатя глава.