— Вече няма значение — отговорих.
Тя кимна и обърна страницата в бележника си. Огледа я, сякаш търсеше нещо, но не е сигурна какво точно.
— Чуйте — каза тя и притисна длан към страницата. — Може би ще ми помогнете да разбера. Всички, с които говорих досега, твърдят, че този мъж бил всеобщ любимец. Или поне е бил много харесван от онези, които са го познавали. Никой не може да си спомни и един-единствен спор, нито една неприятна ситуация. И доколкото разбирам, вие сте били… много привързана към него.
Зачака. Не казах нищо.
— Струва ми се — продължи тя, — че хората са го обичали и са му вярвали, защото е бил нормален човек. Защото е бил баща, който е водил дъщеря си на училище, обличал я е, хранил я е, помагал е на хората от града. — Помръдна в стола си, за да намести служебния пистолет, който висеше от колана ѝ. — Не знам дали жена в същото положение би събудила чак толкова голяма симпатия. Това е всичко.
„И представа си нямаш — иска ми се да ѝ кажа. — И представа си нямаш, защото не го познаваш като нас и никога няма да го опознаеш. Той никога не те е гледал и не те е карал да чувстваш, че никога вече няма да си сама. Никога не те е сгрявал смехът му, никога не си била утешавана от топлината на кожата му. Никога не си го обичала и ето защо никога няма да узнаеш. Никога няма да разбереш какъв можеше да бъде.“
— Предполагам, че имате право — съгласих се.
Тя изпусна кратка въздишка и ми каза, че съм свободна да си вървя.
Точно преди да отвори вратата, за да ме пусне да изляза, спря с ръка на бравата.
— Дали ще е възможно да ви се обадим и по-нататък по време на разследването? — запита ме.
Кимнах.
Сътруднича. Това правя. Казвам на всички, че знам. Показвам им всичко, което биха могли да видят.
Знам какво си мислят. Че трябва да съм знаела. Как е възможно да не съм знаела? Как съм можела да го гледам в очите, как съм можела да го притискам към себе си и да не знам?
Искат да повярват, че съм знаела. Имат нужда да се убеждават, че съм знаела, защото, ако не съм, тогава как биха могли те да знаят?
Крия се в продължение на три дни. Не ходя в ресторанта. Не отварям. Не затварям. Никой не пита. Никой не иска да ме доближи.
На третия ден Йоанда влиза в стаята ми и носи две чаши — едната с чай, а другата с кафе.
— Не знаех кое би предпочела — обяснява ми. — Имам чувството, че има много неща за теб, които не знам.
Потрепвам. Тя се извинява. Казвам ѝ, че няма проблеми.
Разговаряме. Само малко. Ерик се присъединява към нас и сяда на края на леглото. Не искат да разпитват прекалено, а и аз не разполагам с кой знае колко отговори. Казвам им за есемесите. За това, че с Ейдън сме се виждали. Не питат какво точно означава, че сме се виждали.
Някой ден полицейският доклад ще стане обществено достояние. Всички ще го прочетат.
Хора, които никога не съм виждала — стотици от тях — ще го прочетат.
Вече нищо от това не ми принадлежи.
Йоанда поклаща глава.
— Била си сама с него — казва тя. — Не мога да повярвам, че толкова пъти си била сама с него, а ние и представа сме нямали.
Вдигам ръка. Тя млъква. Не искам да говоря за него. Не искам да говоря защо не искам да говоря за него. Не искам да опитвам да се обяснявам.
Не мога да обясня.
Ерик сменя темата.
— Ресторантът — казва той. — Някаква представа какво ще стане с него?
От три дни си блъскам главата над това. Но преди да взема решение, трябва да го видя за последно.
Това беше ресторантът на баща ми. Беше дом, или поне нещо такова. Беше несъвършен и често съм негодувала срещу него, но все пак беше моят дом.
На четвъртата нощ слагам току-що изпраната си риза и алената престилка и отивам с колата до центъра.
Правя се, че не забелязвам погледите, докато заставам зад бара. Ерик и Йоанда обикалят като бодигардове около мен. Спомням си някои моменти: беля лимон, пълня маслини със синьо сирене и ги набождам на коктейлни клечки. Какво искам: работата ми да ме погълне. Да стана толкова съсредоточена, че да забравя да чувам шепота, да не забелязвам ненормалния брой клиенти, които тази вечер искат да се хранят на бара. Опитват се да ме огледат по-добре. Търсят причини, каквото и да е във външността ми, което би обяснило защо ме е избрал.
Въздухът е влажен. Ризата ми е залепнала за гърба, мокра от пот. Срещам погледа на Кора, когато ѝ подавам два „Олд фешънд“ — нормални, не върджин. Никой вече не поръчва върджин. Кора ми благодари. Отдалечава се от бара и ми се струва, че го прави по-бързо от необходимото.
Всичко е въпрос. Всяка подробност е натежала от подозрение.