Спира да обикаля и се привежда към теб. Кожата около ноктите му е груба, наскоро е гризана. Отново повдига брадичката ти, приближава лицето ти към своето. Целият свят, точно тук в очите му.
Пръстите му се спускат към шията ти, палецът му се притиска в гърлото ти. Може да го направи. Сега. Би било толкова лесно, като да смачка къс хартия.
— Никой няма да узнае. — Лицето му се осветява от лъча на фенерчето. — В това е цялата работа. Разбираш ли? Само аз. И Сесилия.
Сесилия.
Каниш се да го изречеш на глас, но името засяда в гласните ти струни. Преглъщаш го. Неговата дъщеря, неговото дете. Има нещо толкова органично в това. Толкова благородно. Той в болницата, увит в хартиена престилка, държащ кърваво новородено в треперещите си ръце. Мъж, който става баща. Дали е ставал в два, в три, в пет сутринта, за да я храни? Дали е затоплял бутилки в мрака, замаян от липсата на сън? Дали я е возил на въртележка, дали ѝ е помогнал да духне първата си свещичка за рождения си ден? Дали е спял на пода до леглото ѝ, като е била болна?
Сега са само двамата. Дали ѝ позволява да има телефон? Когато плаче, ако плаче, той дали намира правилните думи? На погребението на майка ѝ дали е знаел, че трябва да сложи ръка на рамото ѝ? Да ѝ говори неща като: „Онези, които обичаме, никога не си отиват наистина, спомените ни ги държат живи, всичко, което трябва да правиш, е да живееш така, че тя да се гордее с теб“?
— Красиво име — казваш.
Но ти никога не трябваше да ми позволяваш да го науча.
8. Емили
Той знае името ми.
Четвъртък идва, а той не се появява. Мисля, че съм го загубила. Но ето ти приятна изненада: в петък вечерта, когато не го очаквам, той се материализира на бара.
— Емили — повиква ме и на устата му е моето име, поток фамилиарност, който го свързва с мен.
Казвам му „здрасти“ и преди да успея да се спра, добавям, че вчера не съм го видяла. Усмихва се. Казва, че съжалява. Спешна работа извън града, обяснява ми. Но сега се е върнал.
И всичко е наред със света, казвам си. Този път наум.
Запазвам тази мисъл за себе си. Изненадващото му идване, звученето на името ми с дъха му. Позволявам ѝ да ме понесе през нощта, през следващия ден, та чак до събота вечер.
В ресторанта съботите са бойно поле. Хората идват с колите си от големия град, състезават се с местните за резервации. Щастливи са, докато вече не са. Храната лети от кухнята — гореща, студена, няма значение. Онова, което ни трябва, са чинии по масите, чинии по масите. Зад бара ми пониква втори чифт ръце. Всички искат смесени питиета в събота. Мартини след мартини, безкраен поток обелки от цитруси и маслини. Обелвам опакото на палеца си заедно с кората на един лимон. Китките ми протестират всеки път, когато вдигам шейкъра, дланта ме боли с всяко разклащане на кубчетата лед.
Нещо рядко хубаво, свързано с ресторанта: когато е препълнен, чувствата ми се притъпяват. Няма време за мислене, няма време за тревоги, че Ник пренебрегва повечето ми поръчки, че се държи като задник с всички, включително и с мен, че би трябвало да съм го уволнила отдавна, само дето ме е страх, че един различен шеф би бил още по-лош. Само аз и барът сме, докато не си тръгнат и последните клиенти и Кора заключва вратата зад тях.
Когато всичко приключи, всички излизаме. В това няма смисъл, но трябва да се направи, дори да сме си втръснали вечерта.
Защото, ако съботните нощи са бойно поле, значи ние сме войници и трябва да можем да съществуваме заедно. И начинът да го постигнем е да пием.
По времето, когато се появявам, вече всички седят на обичайната ни маса. Махам на Райън, собственика — не е лош тип, просто човек, който е решил, че да кръсти бърлогата си „Рунтавия паяк“ е добра идея — и си издърпвам стол между Ерик и Йоанда.
— Казват, че било злополука, ама аз не вярвам — тъкмо казва Кора. — Виждали ли сте пътеките там? Наистина би било много трудно да падне.
Райън ми носи бирата си на седмицата, ферментирала тиква. Отпивам и кимам с надеждата да изглежда, че одобрявам.
— За какво говорим?
Йоанда ме осведомява.
— Онази жена, дето изчезна миналата седмица.
Четох за нея в местния седмичник: в средата на трийсетте, няма данни за умствено заболяване или употреба на дрога. Художничка с малко ателие на около шейсетина километра на север оттук. Изчезнала посред нощ и оттогава никой не я е виждал. Не са засичани нито телефонът ѝ, нито кредитните ѝ карти.
— Едно от ченгетата казало на сестра ми, че е тръгнала на излет и е паднала в клисурата — обяснява Софи. — Изглежда, обичала излетите.