— Мисля, че исках да се сбогувам. — Думите ми са тежки и несигурни. — И да кажа, че съжалявам.
Гласът ми трепери. Мразя как звучи. Какво право имам аз да съм травмираната? Добре съм. Той не ме е наранил. Той ме харесваше може би по онзи странен начин, на който е бил способен.
Тя тръгва към мен. Споменът за последните ни мигове заедно увисва във въздуха. Нагнетеното положение, тя в дома му, канеща се да се измъкне, и аз, сляпа като Едип, забиващ златна брошка в очите си.
— Ти не знаеше — казва ми. — И представа си нямаше.
От устата ѝ това не звучи напълно оневиняващо. Просто е истината: не знаех и действах точно така.
— Толкова съжалявам — повтарям.
Нещо проблясва в очите ѝ. Ще ми се да имахме повече време. Иска ми се да бяхме само двете и да можем да говорим с часове. Иска ми се да можеше да ми разкаже всичките си преживелици и аз да ѝ споделя моите. Иска ми се да можехме да обединим силите си и да ги превърнем в неудържима стихия.
— Не ми се вярва да… — Застивам на ръба на глупостта. Но какво имам да губя? Дали изобщо заслужавам да ми се довери човек? Какво достойнство ми е останало, имам ли още тайни? И ако съм разсъблечена от всичко това, тогава не би ли било честно поне да опитам да се загърна в нещо друго? — Не ми се вярва да ми позволиш… да те прегърна за сбогом?
Следва мълчание. Ехото на думите ми гротесково отеква от стените на вестибюла. От лявата ми страна има масичка, огледало, керамична купа с всякакви неща, ключове, копчета и сгънати листчета хартия.
— Няма проблем, ако не може — добавям. — Напълно разбирам. Знам, че е странно. Аз просто…
Тогава проговаря жената, по-възрастната, която може единствено да е майка ѝ.
— Дъщеря ми — казва тя. Затруднява се да говори, сякаш не знае точно как да обясни. — Дъщеря ми не…
Тя обаче я прекъсва. Мей. Прочетох името ѝ във вестника. Това ми навява някакви далечни спомени от новинарските емисии, може би обявления за изчезнал човек в бензиностанцията. Трудно ми е да кажа колко точно си спомням в действителност и доколко мозъкът ми просто се опитва да запълни празнотите.
Мей се обляга на масичката до мен. Погледът в очите ѝ, със сенки около тях, ме пронизва в дневната светлина. Търси нещо в мен. Ако имах представа какво е, щях да ѝ го дам на мига.
— Мамо — казва тя. — Всичко е наред.
84. Мей Мичъл
Тя влиза и веднага ти става ясно, че е съсипана. Двете мигом се разпознавате, подобно на подводници, засекли се върху радарите си. Вие сте онези, преживели всичко това.
Дни наред светът те беше сграбчил. Приветстваше те. Към теб се протягаха ръце и те дърпаха. Хора хлипаха, притиснати към слепоочията ти. Дрезгави гласове те уверяваха колко много си им липсвала. Нова къща. Не си в Ню Йорк. Не още. Някои предмети от миналото. Още гласове — лично, по телефона, гласови съобщения, видео обаждания, пощенски картички, пакети с подаръци.
Майка ти, баща ти. Брат ти. Джули. Дори и Мат изпрати имейл, твоето почти гадже. „Надявам се, че си добре — писа ми. — Е, поне доколкото е възможно. Съжалявам, ако това звучи тъпо.“
Нощем гласовете замлъкват. Лежиш в легло, което майка ти твърди, че е твое. Ослушваш се за стъпки в коридора, но долавяш единствено тишина. И все пак слушаш, все се ослушваш, готова нещо да наруши тишината. Успяваш да задремеш едва призори, когато семейството ти се буди, миризмата на кафе изпълва къщата и светът поема стражата.
Сесилия.
През цялото време мислиш за нея. Вестниците твърдят, че е добре, „на сигурно място, поверена на грижите на роднини“. И ченгетата така казват. Всеки ден се обаждаш и те всеки ден ти повтарят едно и също.
Тя дали си върна кучето, питаш на третия ден. Отговарят положително. Един полицай намерил кошчето му, докато претърсвали къщата. Дали кучето на бабата и дядото на детето.
Тя останала при тях, обясни полицаят. Не е сама. Ще се оправи.
Тя ще се оправи.
Имаш нужда да продължат да ти го повтарят. Ако го чуеш достатъчно пъти, може би някой ден ще повярваш.
А сега другата жена е тук. Жената от дневната. Онази, която носеше медальона ти. Емили.
Застанала е в новата къща и може би е единствената, която разбира. Какво е било да живееш в свят, в който той беше в центъра на всичко.
Тя не знае как да съществува. Как да стои, как да говори. Как да гледа майка ти. Как да гледа теб.
Иска прегръдка.
Майка ти опитва да се намеси. Знае, че това те кара да се чувстваш странно, че изпитваш трудности да позволиш да те докосват. Че не обичаш към теб да се промъкват хора. Че не можеш да търпиш да те притискат твърде силно и за прекалено дълго. Че понякога имаш нужда да си сама и нищо не може да се направи, освен да те изчакат да ти мине.