На родителите ми, Жан-Жак и Ан-Франс Мишалон, които ме научиха, че няма нищо грешно в преследването на леко абсурдни цели (като писането на книги на английски, след като майчиният ти език е френският), че ми вдъхнаха безгранична любов към книгите (и че поставиха началото на, хм, интереса ми към серийните убийци). На баба ми Арлет Пенекин, която чу за този роман, преди да се е превърнал в книга, и научи всичко възможно за издателския процес в САЩ. Мисля, че тя най-вероятно е френската баба с най-обширните познания за издателската индустрия.
На свекъра и свекърва ми, Том и Дона Даниълс: започнах да пиша този роман, докато живях в къщата с вас в долината на Хъдсън. А после използвах тази къща (вашата къща) за модел за дома на Ейдън в книгата. И ви казах едва след като завърших романа и получих договор за издаването му. А вие дори не се ядосахте. Всъщност бяхте толкова щастливи и горди. Благодаря ви за обичта и за подкрепата ви, които означават толкова много за мен.
На Холи Бакстър за вярата ѝ в тази книга още преди да е довършена. Твоят ентусиазъм ме отведе до финалната права, както и мъдрия ти съвет. (Първо първата чернова, после екзистенциалната криза.)
На френските ми приятели, задето са удивителни и остроумни, за подкрепата им и защото — нека си го кажем — изглеждат изключително добре: Морган Джулиани, Клара Шевасу, Луси Ронфо-Азар, Инес Залуз, Камил Жак, Ксавие Ютроп, Жофроа Юсон, Суан Менаж.
На Кристин Оперман, удивителна приятелка и щедра читателка, чиито бележки някак все съвпадаха с онези, които впоследствие ми пращаха редакторите. Много ти благодаря, че отдели време, за да прочетеш книгата ми, и че ме вразумяваше, когато беше необходимо.
На скъпия ми приятел Нейтън Макдермът, най-добрия другар, който един писател (или по-скоро всеки човек) би могъл да иска. Благодаря ти за твоята подкрепа, за похвалите ти и всичко останало.
На моя терапевт, когото не мога да назова по очевидни причини и който изчете по-ранната чернова на този роман. (Чудесно е, нали?) Благодаря ти, че буквално опази здравия ми разум.
Цитатът от филм в Глава 33 е от чудесния „Последната Коледа“ с участието на Емилия Кларк и Хенри Голдинг. Винаги съм се чудила какво им е на хората, които са свързани по някакъв начин със серийни убийци (или, нали се сещате, те са серийни убийци), като чуват шеги за серийни убийци във филмите или по телевизията. Ето как стана.
В Глава 25 Мей пише есе за рубрика в уебсайт, наречена „Преживяно от мен“. Вдъхновена е от есетата от „Това ми се случи“ във вече несъществуващия уебсайт xoJane от самото му начало, струва ми се през 2011-а, до закриването му през 2016-а. Публикациите там ме запознаха с личните есета още докато учих във Франция. Завладяха ме. Щастлива съм, че чрез тази книга съумях да изживея версия на онази епоха много години след това.
И най-сетне огромни благодарности към другите хора, които направиха от мен писателка: мадам Султан, учителката ми от гимназията, която, докато бях тийнейджърка, ми каза: „Не спирай да пишеш. Иначе животът ще те погълне…“ (Не спрях да пиша). Мосю Шомие, който прочете късите ми разкази още преди да са готови да бъдат прочетени. Арлиана Тибенски, която прегърна щурите ми идеи. И Карън Стабинер, която ме научи, че трябва да обичам това повече от всичко.
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2024 г.
Разпознаване, корекция и форматиране: ehobeho, 2024 г.