— Какво правиш?
Спрял е и се е обърнал. Гледа те как гледаш небето. Врагът ти се връща в обичайната си позиция.
— Нищо — отговаряш. — Съжалявам.
Поклаща глава и те дърпа напред.
Небето те е разстроило. Искаш да крещиш, да забиеш нокти в гърдите си и да бягаш, да бягаш, да бягаш, макар да знаеш, дяволски добре да знаеш, че това ще бъде краят ти.
Глупаво. Ето какво става, когато си мислиш за външните хора.
Първо правило за оцеляване извън бараката: не бягаш, освен ако не си сигурна.
Той спира отново. Препъваш се и също спираш, точно навреме, за да не се блъснеш в него. Застанала си до мястото до шофьора на пикапа му. Отваря вратата и поставяш щайгата на задната седалка. Последен проблясък зелени листа, едно тайно поемане на свеж въздух. Сядаш на полиестерната седалка отпред. Неговите белезници се отварят с изщракване. Извива двете ти ръце на гърба и ги закопчава.
— Не мърдай.
Навежда се, закопчава предпазния ти колан. Не е човек, който би рискувал да го спрат за леко нарушение на пътя. Стои далеч от неприятностите и светът му е благодарен за това.
След като проверява два пъти предпазния колан, отново се изправя. Опипва колана на дънките си, вади пистолета от кобура. Размахва го пред лицето ти. Кожата ти се превръща в нищо пред пистолета. Тялото ти не предлага помощ, нито защита — само части, които могат да бъдат счупени. Само безкрайно обещание за болка.
— Не мърдай. Няма да съм доволен, ако мърдаш.
Кимаш. Вярвам ти, искаш да му кажеш като обет, като молитва. Винаги ти вярвам.
Затръшва вратата до теб и отива до шофьорското място, пистолетът е насочен към предното стъкло, не те изпуска от поглед. Вратата му се отваря. Сяда на мястото си. Оставя пистолета на таблото, закопчава собствения си предпазен колан. Рязко вдишване.
— Да тръгваме.
Казва го повече на себе си, отколкото на теб.
Пали колата. Връща пистолета в кобура. Чакаш го да натисне педала на газта, но вместо това се обръща към теб. Челюстта ти се стяга. Той може да промени намерението си. В най-последната минута може да реши, че това няма да се получи. Че би било по-лесно и по-добре, ако изчезнеш завинаги.
— Щом стигнем там… Ще е късно. Тя спи. Ще си съвсем тиха. Не искам да се събуди посред нощ и да започне да задава въпроси.
Кимаш.
— Добре. Сега затвори очи.
Не се сдържаш и се намръщваш.
— Казах, затвори очи.
Затваряш очи. Обяснението те осенява, когато пикапът оживява с ръмжене под бедрата ти: той не иска да видиш къде си или къде отиваш. Както преди пет години, когато те взе, само дето тогава ти завърза очите. Подаде ти превръзка и те накара да я сложиш на очите си, докато те отведе до имота си. Но онова беше тогава, а това е сега. Сега те познава. Знае, че правиш каквото ти нареди.
При други обстоятелства би рискувала. Би отворила очи и би огледала набързо. Но не и тази вечер. Тази вечер единственото важно нещо е да останеш жива.
Съсредоточаваш се върху клатушкането и подскоците на пикапа. Друса се по нещо, което според теб е черен път, преди да достигне до гладка настилка — най-вероятно асфалт. Какво ще стане, ако се наведеш колкото ти позволи коланът, и нарушиш позицията му? Ако го принудиш да завърти волана? Ами ако го завъртиш сама с коляното си или с крака си, или с някоя друга част от тялото си? Ами ако и двамата се забиете в някоя мантинела или излетите в пропаст? Няма да има време да хване пистолета. Може би. А може и да върне пикапа на пътя само за секунди, да те откара до уединена местност, да дръпне спусъка и да приключи с теб.
Така че оставаш неподвижна. Чува се само бръмченето на двигателя, неравните потропвания на пръстите му по волана. Трудно е да прецениш колко дълго шофира. Десет минути? Двайсет и пет? Най-сетне пикапът забавя, после спира. Чуваш дрънченето на ключа, докато изгася колата.
Не помръдваш. Не отваряш очи. Има неща, които не правиш, освен ако не ти нареди. Но вече знаеш. Пристигнала си.
Можеш да я почувстваш. Къщата, която те зове. С копнеж.
11. Жената в къщата
Вратата на шофьора се отваря и затръшва. След няколко секунди е до теб. Пресяга се към ръцете ти, все още между гърба ти и облегалката. Изхлузва белезниците от лявата ти китка. Суетене, изщракване. Когато ти казва да отвориш очи, отново сте закопчани един за друг.
— Да вървим.
Не понечваш да тръгнеш. Той въздъхва, после се навежда и откопчава предпазния ти колан.
— Не можеше ли да го направиш сама?