— В нова къща.
— Защо?
Намръщва се. Отваря уста, сякаш за да каже нещо, после премисля.
Не и тази вечер.
Стараеш се погледът му да улови твоя, когато си тръгва. Искаш да попие объркването ти, всички въпроси, останали незададени. Искаш да изпита задоволство, че те е оставил несигурна.
Първо правило, за да останеш жива в бараката: той винаги побеждава. За пет години си се уверила в това.
2. Емили
Нямам представа дали Ейдън Томас знае името ми. Не бих се подразнила, ако не го знае. Има си по-важни неща за помнене от името на момичето, което два пъти седмично му сипва любимата му черешова кола.
Ейдън Томас не пие. Не и алкохол. Един красив мъж, който не пие, би могъл да е проблем за бармана, но моят език на любовта не е алкохолът; това са хората, седнали на бара ми, оставили се на грижите ми за час или два.
Това не е език, който Ейдън Томас говори свободно. Той е като сърна отстрани на пътя, стои неподвижно, докато минаваш с колата покрай него, готов да се втурне, ако покажеш прекален интерес. Така че го оставям да дойде при мен. Във вторниците и в четвъртъците. Сред морето от редовни посетители той е единственият, когото искам да виждам.
Днес е вторник.
В седем вечерта започвам да гледам към вратата. С едно око следя за него, а с другото — кухнята — главната ми сервитьорка, сомелиера ми, онзи пълен кретен главния готвач. Ръцете ми се движат на автопилот. Един „Сайдкар“, един „Спрайт“, един „Джак Даниълс“ с кола. Вратата се отваря. Не е той. Жената от масата за четирима до вратата е, която трябваше да отиде да премести колата си. Един битер със сода. Нова сламка за детето в дъното. Съобщение от главната сервитьорка: от масата за четирима не харесали пастата. Била студена и с недостатъчно подправки. Оплакванията им са неясни, но са тук, а Кора не възнамерява да изгуби бакшишите си, защото в кухнята не могат да поддържат храната топла. Успокоявам Кора. Казвам ѝ да предаде на готвачите да направят нова паста с някакъв комплимент в знак на извинение. Или да накара Софи, нашата пекарка, да изпрати десерт, ако четиримата клиенти изглеждат като хора, които обичат сладкото. Каквото и да е, само да млъкнат.
Ресторантът е черна дупка от потребности, чудовище, което никога не може да бъде заситено. Баща ми никога не ме е питал; той просто реши, че ще го поема. А после просто умря, защото така правят главните готвачи — съществуването им е размазано петно от жега и хаос само за да те оставят да събереш парченцата.
Притискам пръсти към слепоочията си в опит да прогоня страха.
Може би е заради времето — първата седмица на октомври е, все още ранна есен, но дните стават по-къси, а въздухът — по-студен. Може и нещо друго да е. Но тази вечер всеки провал изглежда като мой собствен.
Вратата се отваря.
Той е.
Нещо в мен се озарява. Радостта се издига като мехурчета, тя е от онзи вид, който ме кара да се чувствам дребна, малко мръсна и може би доста тъпа, но това е най-сладкото усещане, което ресторантът може да предложи, и го приемам. Два пъти седмично го приемам.
Ейдън Томас седи на бара ми мълчаливо. Двамата не си говорим, освен да разменим обичайните учтивости. Това е танц и ние знаем стъпките наизуст. Чаша, ледени кубчета, автомат за напитки, хартиена подложка. Върху нея с винтидж курсив пише „Амандин“. Една черешова кола. Един доволен мъж.
— Благодаря.
Отвръщам с лека усмивка и се старая ръцете ми да са заети. Между задачите — плакнене на шейкъра, подреждане на бурканчета с маслини и лимонени резени — го поглеждам крадешком. Като поема, която знам наизуст, но никога не ми дотяга: сини очи, тъмноруса коса, оформена брадичка. Бръчки под очите, защото си е поживял. Защото е обичал и е губил. А после ръцете му: едната лежи на плота, другата е стиснала чашата му. Здраво.
Силно. Ръце, които могат да разкажат история.
— Емили.
Кора се навежда към бара.
— Какво има сега?
— Ник казва, че трябва да махнем сърлойн стека от менюто.
Потискам въздишката си. Истериите на Ник не са по вина на Кора.
— И защо да го правим?
— Казва, че порциите не са нарязани както трябва и времето за готвене се променя.
Откъсвам поглед от Ейдън и се обръщам към Кора.
— Не твърдя, че е прав — добавя тя. — Той просто… ме помоли да ти кажа.
По всяко друго време щях да оставя бара и сама да се оправя с Ник. Но той няма да ми отнеме този момент.
— Кажи му, че посланието му е прието.
Кора чака останалото. Наясно е като мен, че „посланието е прието“ не означава, че на Ник ще му се размине.