Влизаш в стаята. Той отново те закопчава за леглото. В края на коридора изсвирва аларма. Точно навреме.
Седиш и чакаш, косата ти е влажна на гърба ти. Не след дълго той се връща и отново сваля белезниците ти. Този път затваря вратата зад теб и сграбчва китките ти. Следваш го надолу по стълбите. Къщата оживява под краката ти. Сив килим по стъпалата, боядисани в бяло стени и парапет. Завиваш наляво и влизаш в откритата кухня. Името ти е Рейчъл; ти си Рейчъл. От дясната ти страна е дневната. Няма антре. Само входната врата, която те зове. Диван, кресло, доста голям телевизор. Масичка за кафе с няколко списания. Рамки със снимки по стените и по лавицата в ъгъла, върху която са подредени книги. Под стълбището има врата.
Искаш да огледаш всичко. Искаш да обърнеш чекмеджетата, да изпразниш всички килери, да отвориш всички врати. Но той те дърпа към кухненската маса — дървена, с няколко драскотини, но прясно полирана. Недалеч се вижда заден вход. Цялата къща е чиста и лишена от индивидуалност, сякаш се бои, че ако започне да говори, ще каже твърде много.
Посочва ти стол, също дървен, най-отдалечения от задната врата. Сядаш. На масата са сложени три чинии, две празни чаши, три кухненски ножа. Кафемашина бълбука на плота. Той слага ръка на рамото ти, стиска те. Поглеждаш колана му.
Няма кобур.
— Помни.
Ти си Рейчъл. Ти си приятелка на негов приятел. Няма да вдигаш нож към гърлото му. Ще се държиш нормално.
Отваря сребристия хладилник, вади пакет с бял хляб, поставя филийки в тостера. Споменът за закуските от детството ти се връщат при теб: препечени филийки, пъхнати между две салфетки, все още горещи, които ядеш на път към училище. По-късно същия ритуал, но със сандвичи с бъркани яйца и хартиена чаша с кафе за из път. Доколкото си спомняш, не си закусвала заедно с родителите си. Определено не и през седмицата.
От стола си отбелязваш всичко, което виждаш: поставка с ножове на плота, щипки на сушилника. Черпак, отварачка за консерви, чифт дълги ножици. Кухненска кърпа, преметната през дръжката на фурната. Всичко е чисто, всеки предмет е на отреденото му място. Той е разопаковал кашоните си. Създал си е дом на това ново място. Сега е негово, под негов контрол.
Отива и се обляга на парапета, надига глава към първия етаж.
— Сесилия! — провиква се.
Връща се до кафемашината, за да провери дали кафето е готово. Баща, заел се със закуската, изпълняващ сутрешните си задължения.
Първото, което виждаш от нея, са краката ѝ. Два светлосини чорапа, топуркащи по стъпалата. Прилепнали черни панталони, мъхнат бледоморав пуловер. Щом стига средата на стълбището, се навежда, за да надникне в кухнята.
— Здравей — казваш.
Гласът ти стряска нея, него, а най-вече теб. Погледът му отскача от теб към дъщеря му. Боиш се, че си сгрешила. Една дума и вече си съсипала всичко. Но Сесилия отива до масата и сяда срещу теб.
— Здрасти — отговаря ти.
Не можеш отново да кажеш „здрасти“, така че леко ѝ махваш. Стараеш се да не зяпаш, но не можеш да се сдържиш, поглъщаш лицето ѝ, пируваш с чертите ѝ.
Оглеждаш я в търсене на следи от баща ѝ, опитваш да отгатнеш историята на отглеждането ѝ. Има известна прилика с него — някой непознат на улицата би допуснал, че имат връзка — но тя е отделен човек, лицето ѝ е по-закръглено от неговото, по-нежно. Обсипано с лунички, обрамчено с вълниста червена коса. Очите ѝ обаче са неговите — същото синьо-сиво, същите пръски жълто около ирисите.
Той поставя чиния с препечени филийки на масата. С гръб към дъщеря си надига веждите си към теб. Не се прецаквай.
Опитваш се, но нямаш представа как да го постигнеш. Нищо не би могло да те подготви, че ще седиш в кухнята на този мъж, ще изравяш дружелюбността си и ще я предлагаш на дъщеря му.
— Аз съм Рейчъл — казваш ѝ.
Тя кима.
— Сесилия.
— Приятно ми е да се запознаем.
Усмихва се леко. Баща ѝ отива до кухненския плот, взима каната за кафе и се връща, за да седне на масата. Обръща се към нея.
— Добре ли спа?
Тя кима, очите ѝ са впити в празната ѝ чиния. Смътно си спомняш каква беше ти самата сутринта на нейните години: все уморена, никога гладна, определено не и в настроение да говориш. Баща ѝ си сипва чаша кафе, след това оставя каната на ръба на подложката ти. Казва ти, нарежда ти да се обслужиш. Пълниш чашата пред себе си. Едва когато я надигаш към устните си, забелязваш думите, отпечатани от другата ѝ страна с големи черни букви: НАЙ-ДОБРИЯТ ТАТКО НА СВЕТА.