Вади телефона си. Никога досега не си го виждала. Екранът му е много по-голям от онези, които си спомняш отпреди пет години.
— Имам камери. В тази стая, на входната врата, навсякъде. Скрити. Свързани са с приложение ето тук. — Почуква няколко пъти по екрана, после го обръща към теб. Не е изображение от камерата — не би ти го показал. Това би издало твърде много. Онлайн видео е. Демо.
Включва го само с шепот. Показва входа на някаква къща. Една жена отваря и затваря вратата. Виждаш го, чуваш го. Червена иконка мига в долния десен ъгъл на екрана.
Попиваш къщата, вратата и жената, наета да влиза в къща, която всъщност не е нейна. Технологията. Заплахата на очите му и ушите му, насочени към теб.
Челюстта ти се стяга. Бараката. Той нямаше очи в бараката. Не и докато отсъстваше. Можеше да четеш в бараката. Можеше да лежиш.
Можеше да седиш. Можеше да правиш тези неща и той не знаеше как или кога ги правиш. Не беше кой знае колко, но беше нещо и това нещо принадлежеше на теб.
Това би трябвало да е по-хубаво — искаш да кажеш и незабавно ти се приисква да се наругаеш, че мислиш така. По-хубаво не е нещо, което би ти позволил да имаш. По-хубаво е детска приказка.
Екранът потъмнява. Той отново го заключва.
— Ако направиш каквото и да било — ако крещиш или се движиш, ще видя всеки, който би дошъл, за да провери, ще получа известие. И няма да съм доволен. — Поглежда към прозореца на спалнята, затъмнен от спуснатите щори. — Работя близо дотук. Разбираш ли?
Казваш му, че разбираш, но нещо го задържа. Прикляка до теб. Вдига ръката си към лицето ти и те принуждава да погледнеш нагоре. Трябва да го види в очите ти. Че му вярваш, че в замяна и той може да ти вярва.
— Знаеш ли с какво си изкарвам хляба?
Наистина ли пита? Наистина ли не помни, че никога не ти е казвал?
Опитваш да поклатиш глава в отрицание.
— Електротехник съм. — Изглежда, му отвръщаш с празен поглед, защото той завърта очи и добавя: — Знаеш ли какво е това?
Мислиш си, че знаеш, но той те пита с такава настойчивост, че решаваш, че не знаеш.
— Горе-долу — отговаряш.
— Поправям и поддържам електропроводи. Никога ли не си виждала някой от нас там горе, дето работи по жиците?
Казваш му Аха, точно това си помислила. Струва ти се логично да работи това. Цял ден качен на електрическия стълб, докато между него и смъртоносното напрежение има само слой гума.
— Това е малък град — продължава. — И когато работя, е, направо е невероятно колко надалеч се вижда оттам горе.
Пуска лицето ти, поглежда нагоре, все едно може да види през тавана. Представяш си го, короните на дървената в далечината, прелитащите птици. Отново стиска телефона си.
Този път ти показва резултатите от търсенето на изображения в Гугъл. Мъже, висящи от кабели, с един крак на върха на дванайсетметров стълб, а другият се рее във въздуха. Твърди шапки и дебели ръкавици. Безпорядък от макари и куки. Усещаш погледа му върху себе си, докато поглъщаш всичко. Дава ти няколко мига, после ти взима телефона.
— Можеш да видиш всичко, когато си там горе. — Очите му отново се стрелват към прозореца. — Всяка улица. Всяка къща. Всеки път. Всеки човек. — Погледът му се връща към теб. — Виждам всичко. Разбираш ли? Дори когато хората не разбират. Аз гледам. Винаги ще гледам.
— Разбирам — казваш му. Ако гласът ти имаше ръце, точно сега щяха да бъдат сключени за молитва. — Ясно ми е.
Гледа те няколко секунди, после тръгва към вратата.
— Чакай!
Пръстът му литва към устните му. Снишаваш глас.
— Нещата ми.
Подръпваш белезниците, за да подчертаеш факта, че си тук, а книгите ти са ей там, далеч от теб. Той ги взема и ги поставя на купчина пред теб.
— Благодаря.
Поглежда часовника си и бързо излиза. Чуваш стъпки, а после гласа му от долния етаж.
— Готова ли си?
Сесилия сигурно е кимнала утвърдително. Предната врата се отваря и затваря. Пали пикапа и малко след това бръмченето на двигателя заглъхва.
Без тях къщата е тиха. Но не е блажена тишина. Празна тишина, потискаща, неудобна, все едно седиш в скута на непознат. Стаята ти се струва огромна и мъничка едновременно. Сякаш стените ѝ се плъзгат една към друга, повърхността се свива, пространството се затваря около теб.
Затваряш очи. Мислиш си за бараката, за твърдите дъски под главата си, за света ти от дървени летви. Притискаш ръце към очите си, местиш ги и затискаш ушите си. Можеш да чуеш въздушния поток, минаващ през теб подобно на струя вода в раковина.
Ти си тук.
Ти дишаш.
Тази сутрин беше изпит и ти го взе успешно. Доколкото разбираш, взе го.