— Това не е честно — казва детето. — Ти си го учил.
Знаеш, че мъжът с ключа от бараката — с ключа за стаята ти — не е лекар. Тук има някаква история, която ти убягва. Неосъществени амбиции, промяна в плановете. Преди да измислиш подходящ начин да разбереш, Бенджамин от Бъфало избира категория „Псевдоними“ за двеста долара. Алекс подава дефиниция: „Известен е още като «Тихия Бийтълс».“
В теб се пробужда нещо. Знание от миналото. Песни, които си пяла. Компактдискове, измъкнати от лавицата на баща ти в кабинета му у дома. Първите акорди на It’s All Too Much, воя на електрическа китара.
Бащата и дъщерята разменят погледи, изпълнени с неведение. И тогава чуваш гласа си.
— „Кой е Джордж Харисън?“
Бенджамин от Бъфало предполага Джон Ленън и губи. Джаспър от Парк Сити залага на Ринго. Холи от Силвър Спрингс не успява да отговори, преди времето да изтече. На лицето на Алекс се изписва съжаление. „Не е Джон, не е Ринго — изрича с помощта на субтитрите. — Правилният отговор е… «Кой е Джордж Харисън?».“
Сесилия ти се усмихва леко, сякаш ти казва „Браво“. Баща ѝ я изчаква отново да се обърне към телевизора, за да те погледне. Надигаш съвсем леко рамене. „Какво? Ти каза да се държа естествено.“ Той се обръща към телевизора, където Бенджамин отново е избрал категория „Псевдоними“, този път за четиристотин.
„Този емблематичен британец, роден в Брикстън, Лондон, освен всичко останало е известен и като «Слабия бял херцог». Това е истинското му име.“
Холи от Силвър Спрингс натиска бутона си и присвива устни. Още спомени те намират: мълния на лицето ти за един Хелоуин. Пърхането в гърдите ти, когато се влюби в мършав силует, тънки устни, хипнотични очи. Преглъщаш хапка лазаня достатъчно бързо, за да отговориш:
— „Кой е Дейвид Джоунс?“
На екрана Холи се колебае, докато времето изтече. Усмихва се извинително на Алекс, който изчаква другите двама да изпробват късмета си, а после обяснява: „Отговорът е Дейвид Джоунс… Известен още като Дейвид Боуи“.
Сесилия отново се обръща към теб.
— Откъде знаеш това?
Не можеш да измислиш причина да не ѝ кажеш истината.
— Наистина обичам музиката.
Тя се размърдва лекичко на мястото си.
— О. И аз също.
Баща ѝ е спрял да яде, вилицата му се крепи на ръба на чинията му. Очите му се местят от теб към Сесилия сякаш наблюдава тенис мач.
Още нещо, което си спомняш: колко беше въодушевена на нейната възраст, когато учителят ти позволи да направиш презентация за Шер. Когато нечии други очи се ококорваха възторжено при споменаването на Боб Дилън. Как музиката беше прекият път към чувството за принадлежност, към края на опустошителната самота, която те наляга с навършването на тринайсет.
Усмихваш ѝ се. Момичето, което е наполовина той, момичето, което не трябва да знае какво върши баща ѝ в сенките.
— Ти какво слушаш? — питаш я.
Замисля се. Навремето ти обичаше и мразеше този въпрос с еднаква страст. Обичаше го, защото никога не се уморяваше от вкуса на тези имена върху езика си: „Пинк Флойд“, Боуи, Пати Смит, Джими Хендрикс, „Стоунс“, „Аеросмит“, „Бийтълс“, „Дийп Пърпъл“, „Флийтуд Мак“, Дилън. Мразеше го, защото се ужасяваше да не кажеш грешното име, онова, което ще свали маската ти на познавачка на рока и ще се окажеш просто поредната тийнейджърка.
Сесилия назовава няколко изпълнители — Тейлър Суифт, Селена Гомес, Хари Стайлс. Хора, които тъкмо изгряваха, когато ти изчезна. Таланти, разцъфнали в твое отсъствие.
— Чудесно — казваш ѝ. Колко ти беше трудно, докато все още беше там навън, да се срещаш с хора, да създаваш нови приятели, да опитваш да звучиш одобрително, а не снизходително.
Тя кима.
— Ами ти?
Усещаш изгарящия поглед на баща ѝ. Така правят хората, ще му напомниш по-късно, ако те пита. Споделят нещата, които най-много обичат.
Казваш ѝ няколко имена.
— „Ролинг Стоунс“ — всъщност ги гледах на живо през 2012-а. „Бийч Бойс“. „Пойнтър Систърс“. Елвис, но предполагам, че всички обичат Елвис. И Доли Партън. Много обичах Доли, докато растях. Молех родителите си да ме заведат в Доливуд всяко…
Като ругатня в църква. Заекване насред заклинание. Кара те рязко да млъкнеш. Родителите си. За първи път споменаваш съществуването им в негово присъствие, хората, от които те е взел.
Ти си имаше собствен живот. Студентка, на която ѝ оставаха седмици, докато се дипломира. Имаше си реферати за писане, неща за вършене, приятели, работа. Но все още беше тяхна. Независимо дали ти харесваше. Все още беше длъжна да присъстваш на семейните вечери всяка седмица. Да пишеш съобщения, да се обаждаш. Имаше живот, който да споделяш.