Историята започва да придобива очертания: мъж, който е искал да бъде лекар, но не е могъл. Мислите, вихрещи се в главата му, са го разсейвали от курсовите задания, един маниакален кръг с все по-натрапчива мелодия в него. Не е напуснал, за да служи, както току-що каза дъщеря му. По-скоро е напуснал и е служил. Станал е полеви санитар. Бил е освободен, с почести или без — няма как да го разбереш.
Нещо го е довело тук, където и да си сега. Намерил си е работа. Намерил си е съпруга. Станал е мъж със семейство и къща. Станал е мъжът, когото познаваш.
Оставяш вилицата си, поставяш дланта си върху подложката на масата. Напуснал е, за да служи.
Спомени: дядо на приятелка, погребение в гробището „Арлингтън“. Барбекюта за Четвърти юли, баща ти зад скарата, майка ти в червена рокля. Кънтри песен за знамето, за свободата и разплатата. В курса ти в Нюйоркския университет ветеран със служебно куче, което се превръща в любимец на курса. Думи. Четири на брой. Каквото казват хората, когато настъпи моментът в разговор, за да се признаят някои неща.
Четири думи, които Сесилия, израснала с истории как баща ѝ напуснал университета, за да служи на страната си, очаква да чуе.
Отново взимаш вилицата си. Не можеш да го погледнеш, гледаш над рамото му, докато ги изричаш.
— Благодаря ти за службата.
Той кима. Устата ти се пълни с жлъч.
19. Жената в къщата
Крампите се появяват в петък следобед. Ти не получаваш крампи. Не си имала от години. Първоначално си решила, че цикълът ти е спрял от стреса. Той не е безразсъден човек. Използва презервативи. Известно време се притесняваш, че цикълът ти пак ще почне. След това си изгубила цялото си тегло и си решила, че това е всичко. Може би тялото ти е знаело, че животът в бараката ще е по-лесен по този начин.
Скоро ще започнеш да кървиш. Трябват ти превръзки или тампони, трябва той да ти ги купува. Ще трябва да помолиш. От тази мисъл стомахът ти се стяга.
Вече успя да го вбесиш сутринта. В банята, докато се обличаше, посочи тесния колан на дънките си, копчето, което се опъва на корема ти. Той те храни и си наддала на килограми.
— Мислиш ли, че би било възможно… — опита, а после започна отначало. — Съжалявам. Но дали ще е възможно да вземеш следващия размер? Когато ти е удобно?
Той въздъхна. Изгледа те, все едно си го направила умишлено, напук на него.
Не си в положение да искаш нищо повече. Не и известно време.
Опитваш се да лежиш в ембрионална поза, с глава върху извивката на закопчаната ти ръка. Всичко ти създава неудобства. Болката в корема ти, която е така натрапчива. Тялото ти изпитва границите ти, предизвиква те да понесеш повече болка.
На вечеря той вади телефона от джоба си. Това е нещо, което става в къщата: телефони се появяват от нищото, телевизорът оживява, минава кола, докато седиш в кухнята. При всеки такъв случай връхчетата на пръстите ти изтръпват.
— Ще ходя до магазина този уикенд. — Бащата поглежда дъщеря си. — Трябва ли ти нещо?
Сесилия се замисля. Споменава четирицветна химикалка, може би шампоан.
Той кима и записва в телефона си.
— Нещо друго?
Погледът му още е върху нея. Тя поклаща глава.
Стомахът ти долу гори. През цялата вечеря ти е било трудно да седиш. Крампите са по-лоши, отколкото помниш, болката извира от самата ти същност. Стягаш челюст. Стискаш зъби. Нещо предстои и ти не можеш по никакъв начин да го спреш. Трябва ти помощ. Трябват ти шибани превръзки или тампони.
Кани се да пъхне телефона в джоба си, когато го изричаш.
— Всъщност, ако ти е възможно, тампони или превръзки би било… чудесно. — Изкикотваш се като някой, който все още има личен живот и току-що е издал част от него.
Челото му се сбръчква. За няколко мига пръстите му минават над телефона. Старае се да е любезен с теб пред дъщеря си. Така би трябвало да бъде. Подава ти прибори, понякога ти сервира храна, вместо да те остави сама да го направиш. Но онова, което току-що каза — това не му харесва. Връща телефона в джоба си, без да е написал нищо, става и започва да разчиства масата. Сесилия отива да помогне.
— Качи се горе — казва ѝ. — Аз ще оправя.
Заслушва се за вратата на спалнята ѝ и изчаква, докато се затвори. Преди да се сетиш да се отдръпнеш от обсега му, пръстите му те стискат — дърпа те за ръката от масата, притиска те към стената на кухнята. Стиска гърлото ти, достатъчно за да ти е трудно да преглъщаш. Отново си в бараката. Отново си в свят, който изцяло му принадлежи, където не влиза светлина. Четири стени, без прозорци. Едно ядене на ден. Единствения свят, който Рейчъл познава.