— Мислиш ли, че това беше добра идея? Да ме молиш да ти напазарувам? Да се грижа за покупките ти?
Опитваш се да поклатиш глава за „не“. Не можеш да помръднеш. Не можеш да говориш. Не можеш да му кажеш, че съжаляваш, че не си искала.
— Все искаш нещо. Ту нови панталони, ту тампони.
От гърлото ти излиза гъргорещ звук. Пуска те рязко и те бута. Стоиш неподвижна. Колкото и да ти се ще да се свлечеш на стола си, да свиеш глава между коленете, да опиташ да поемеш дъх, знаеш, че сега не е моментът. Мъжът в кухнята не е приключил.
— Започвам да мисля, че е грешка, че те доведох тук.
Разтъркваш шията си отзад, кимаш утвърдително, а после поклащаш глава, същото, което си правила след ден зад компютъра.
— Съжалявам — казваш. — Не се опитвах да… Обаче си прав. Напълно прав си.
Той се обръща към прозореца — щорите винаги са спуснати — така че да е с гръб към теб. Не се бои от нещата, които би могла да направиш. Да му скочиш отзад, да го стиснеш за шията. Това е мъж, който няма причина да се страхува от теб.
— Не помислих — казваш му. — Съжалявам.
Пресягаш се за ръката му, после се отдръпваш. Твърде опасно.
Погрешният контакт в погрешния момент и това ще е краят ти.
— Хайде — предлагаш вместо това. — Да се качим горе.
Той рязко се обръща. Правиш крачка назад. Това само го подразва повече.
— Горе ли? — изрича. Гласът му е гневен шепот. Пръстите му се сключват около ръката ти отново. — Страхотна идея. Просто страхотна. — Не разбираш, докато не поглежда към тавана: — Тя току-що се качи горе. Ебаси гения си.
Сесилия. Все още е напълно будна в стаята си. Това дете. Честна дума, тя ще е причината за твоята смърт.
Той те блъска обратно на стола ти.
— Просто седи и мълчи — нарежда ти. — Можеш ли да го направиш? Може ли просто да помълчиш за секунда?
Седиш, стиснала здраво устни, а той все още е надвесен над теб. Изправя гърба си и се вглежда в далечината, докато го прави — не можеш да видиш, но можеш да усетиш взрива от обувката му върху прасеца си под кухненската маса, крака му, забиващ се в твоя. Отдръпваш се. Прехапваш устни, сдържаш стенание. Той не е мъж, който рита често. Той стиска и извива, и дърпа, и върши всякакви неща с много по-голяма лекота. Ритането е карта, с която играе, когато не може да измисли нищо друго. Както онзи път в началото, когато те откри в бараката и разбра — само като те погледна, от вината в очите ти, от позицията на тялото ти до вратата — че си човъркала ключалката. Онази вечер имаше ритници. И после в още няколко случая. Когато удря, е винаги с краката. Никога с ръце.
Връща се до кухненския плот, очите му те избягват. Има моменти, когато не може да те погледне. Моменти, в които разбираш, че срамът все още живее някъде в този мъж. Заровен, задушен, пренебрегван, но все пак си е срам. Иска ти се да вярваш, че все пак понякога го обзема. Иска ти се да вярваш, че го изгаря.
По-късно, след като дъщеря му е заспала, пристъпва в спалнята.
Крампите още са тук, но все още не кървиш.
След като си тръгва, отвътре те облива нова вълна от болка. Сграбчваш рамката на леглото като удавник, стискащ парче дърво.
Прехапваш бузите си и усещаш метален вкус.
Не се бори. Позволи на болката да те завладее. Изгуби се в нея.
Ти си тук.
Ти кървиш.
Жива си.
След като вълната се оттегля, усещаш порив от друг живот: използваш свободната си ръка отзад през прасците си, наранения и здравия. Усещаш костите, здрави са. Започваш да сгъваш пръстите на краката си.
20. Емили
В деня на благотворителното бягане ставам в шест и карам старата хонда „Сивик“ на баща ми към старта. Ерик и Йоанда спят. „Твърде много съм махмурлия, за да гледам тичащи хора — пише Ерик в груповия чат. — Но ти се забавлявай, сладурче. Поздрави Вдовеца от мен.“
Заставам на градския площад. По изгрев идват доброволци, за да организират и разчистят трасето. Разбирам, че след около километър и половина ще е първата станция за напитки и за портокаловите резени на семейство Гарсия. Около мен състезатели в екипи се разтягат, бягат на място, разговарят за състезанията, в които са участвали, и за онези, в които биха искали да участват. Съдия Бърн обикаля тълпата и поздравява всички.
Размърдвам пръстите си в джобовете, за да ги стопля. Първоначалният ми план беше да подредя сергията за горещ шоколад преди началото на състезанието, но и аз като Ерик си пийнах снощи и ми беше физически невъзможно да се измъкна от леглото чак толкова рано. А сега, след като съм тук сред щъкащите наоколо хора, бих могла да се помотая и да се оглеждам за Ейдън.