Той спира белия си пикап. Безсрамно красив дори отдалеч. Дори със старата си ушанка, ръкавиците за ски и ботушите за сняг. Не е дръпнал ципа на палтото си до края и отдолу се вижда фланелена риза, а вратът му е открит. Настръхвам вместо него. Детето му стои до него, омотана е в пастелно ватирано яке и бяла плетена шапка, а ръцете ѝ са пъхнати в джобовете. Излъчва сериозност, някаква прекалена тежест. Трудно ми е да кажа дали е свенлива, тъжна, или и двете. Може би точно така изглеждат тийнейджърките, а аз едва сега го забелязвам. От онова, което си спомням, никак не е лесно да бъдеш момиче. Особено ако току-що си изгубила майка си.
Най-сетне някъде към седем съдия Бърн взима микрофона. Има ехо, което изплашва птиците от околните дървета.
Хората се смеят, докато съдията се мъчи да изключи и отново да включи устройството.
— Добро утро на всички — изрича, след като най-сетне е подчинил микрофона. — Бих искал да кажа няколко думи, преди да започнем. — Тълпата замлъква. — Днес сме тук, за да подкрепим едно много, много специално семейство. Изпитвам огромна гордост, като знам, че съм част от тази общност, чиито членове се грижат един за друг.
Разнасят се аплодисменти. Съдията изчаква няколко секунди, за да продължи.
— Искам да благодаря на всички, които днес са тук. На нашите доброволци, на нашите зрители и разбира се, на състезателите ни. — Още аплодисменти. Нова пауза, докато отново настъпи мълчание. — Както знаете, това състезание е за набиране на средства. Много ми е приятно да съобщя, че благодарение на щедрите дарения на всички, вече сме набрали две хиляди долара за нашите съседи и приятели.
Хората викат радостно. Потрепервам. Не знам как реагира Ейдън, защото не мога да се насиля да го погледна. Не знам кого съм заблуждавала с надеждата, че този град ще помогне, без да го накара да се почувства като обект на благотворителност. Че ще го направим за него, не за себе си.
Съдия Бърн се оглежда.
— А сега — казва той и микрофонът започва отново да свири. — Къде е нашият почетен гост?
О, господи.
За кратко се надявам, че никой няма да го види и съдията ще продължи нататък, но госпожа Купър го издава.
— Ето тук, съдия!
Ейдън отива до съдията и взима микрофона. Няма ехо. Сякаш този мъж знае как да борави с електронно оборудване.
— Не съм много по говоренето пред хора — изрича той по начин, от който ми се приисква да го скрия под палтото си и да го измъкна от тълпата. — Но искам да ви благодаря. И искам да кажа колко сме благодарни и двамата, Сесилия и аз, на тази общност. Съпругата ми, нейната майка, ни липсва толкова много. С всеки ден все повече усещаме липсата ѝ. Тя би била толкова трогната от това.
Тълпата избухва. Следват нови ръкопляскания. Ейдън благодари още няколко пъти, след което връща микрофона на съдия Бърн.
Съдията се закашля.
— А сега не чак толкова добрите новини: записването в състезанието е едно, но все още ви се налага да тичате. — Дочува се лек смях. — Пожелавам ви леко бягане. Наслаждавайте се на този прекрасен ден. А ако ви стане студено, не забравяйте, че на финала ви очаква горещо какао.
Това би трябвало да съм аз.
Племенникът на съдията, който миналото лято се дипломира в полицейската академия, стреля със сигналния пистолет. От тонколоните се разнася дрезгавият глас на Джейкъб Дилън, който пее One Headlight. Състезателите започват да тичат.
Вървя до ресторанта, отключвам предната врата, натискам ключа на осветлението и салонът оживява. Мястото е спокойно и тихо. Цялото е мое.
В дъното изравям сгъваемата маса, която държим в килера за специални случаи. Финалът е на една пряка оттук. Отново заключвам, после пренасям масата и я поставям малко след финала, за да дам на участниците време да си поемат дъх, преди да дойдат при мен.
Привела съм се и проверявам предпазния механизъм, когато го чувам.
— Здрасти.
Надигам рязко глава от изненада и се удрям звучно в масата. Остра болка пронизва черепа ми отгоре.
По дяволите.
Пръстите му машинално докосват мястото, сякаш би могъл да предотврати удара.
— Много съжалявам — казва. — Не исках да те стресна.
Изправям се и разтривам главата си. Той ме хваща за ръката и ми помага да застана стабилно.
— Добре ли си?
Претърсвам дълбините на съзнанието си за нещо, каквото и да е, всяка комбинация от букви, която би свършила работа поне донякъде.
— Здрасти — успявам да изрека най-сетне. — Добре съм. Наистина. — Усмихвам се и спирам да разтривам главата си, сякаш за да му докажа.