Работим рамо до рамо, докато жестовете му повтарят моите. Заедно сипваме млякото в голяма тенджера, за да кипне. Добавяме какао на прах, захар, ванилия, канела. Притичвам обратно в килера.
— Помириши това — казвам му, като се връщам. Навежда се, за да вдъхне. — Чили на прах — обяснявам.
„Наистина ли?“, пита той и му отговарям, че наистина баща ми е настоявал за това — рецептата е негова и щом веднъж я опиташ, никога няма да поискаш да пиеш друг топъл шоколад.
— Вярвам ти — казва ми.
Това ме трогва повече, отколкото би трябвало.
Наблюдава ме, докато добавям малко чили на прах в сместа и разбърквам. Точно когато се каня да се пресегна за още ванилия, нещо — някакъв проблясък откъм него, мимолетно движение в периферното ми зрение — ме спира.
— Какво е това?
Ръката му се протяга към гърлото ми, към малката вдлъбнатина, откъдето започват гласните ми връзки. Пръстите му докосват медальона, който съм си сложила тази сутрин. От шията към стомаха ми потича ток.
— О, беше на мама — обяснявам му. Надигам го, за да може да го огледа. Три жени — трите грации според онова, което бижутерът ѝ казал — в надиплени рокли, хванати за ръце, едната сочи нещо в далечината. Може би небето. Мисля си, че дизайнерът си е представял как жените просто са излезли на разходка, но на мен винаги са ми изглеждали сякаш изпълняват някакъв ритуал. Изричат заклинание.
— Не го нося на работа, защото е малко… прекалено — казвам на Ейдън. — Майка ми го харесваше, защото е твърде различен от всичко, което имаше. А аз го харесвам, защото ми напомня, че можеше да бъде забавна.
Докосва отново медальона, надига го с два пръста, сякаш за да усети тежестта му.
— Мисля, че е чудесен спомен — казва.
Пуска го. Призраците и на двама ни витаят из кухнята. Оставям ги да се носят още малко, преди отново да наруша мълчанието.
— Прекарваш ли много време в кухнята? У дома? Или предпочиташ да поръчваш готова храна?
Отговаря ми, че готви. Нищо специално, казва. След това посочва кухнята:
— Нищо подобно на онова, което става тук.
Домашен готвач е, функционален. Иска дъщеря му да се храни добре. Няма против да е в кухнята. Готвенето го успокоявало.
— Винаги е било в списъка ми със задължения — обяснява. — Дори преди да…
Спира. Млякото ври. Поглеждам съдържанието на тенджерата, вторачвам се в черпака, потапям го и го вадя от течността.
— Е, знаеш — добавя.
Поглеждам го. Струва ми известно усилие да сваля слой от себе си и да му позволя да види какво има отдолу, но си струва. Между двама ни струи разбиране. Светът ми е дал този дар, този мъж в тази кухня, целият мой за няколко минути. Надявам се, че може да чуе нещата, които не мога да изрека на глас.
Нещо ме опарва отзад по ръката. Капка вряло какао, изгарящо гореща, е пръснала от тенджерата.
— Ау. — Намалявам котлона, избърсвам ръката си с кърпата, която използвахме по-рано. — Мисля, че е готово. — Обръщам се към него. — Искаш ли да опиташ?
— Само глупак би отказал.
В съзнанието ми проблясва образ — надигам черпака към устните му, едната ми ръка е отдолу, за да пазя да не се окапе, накланям черпака и гледам как отпива. Твърде много. Твърде близо към носа, твърде рисковано. Отказвам се от черпака и взимам бяла чаша за кафе от шкафа над плота. Какаото е гъсто, с онзи съвършен цвят, който помня, че постигаше баща ми. Ние го направихме. Направихме го заедно.
— Ето.
Пръстите му се допират в моите, когато взима чашата. Стомахът ми се свива. Отпива. Наблюдавам с очакване, докато очите му се затварят. Когато отново ги отваря, съзирам в тях искра.
— Дявол да го вземе — изрича. — Прощавай. Просто не знаех, че какаото може да има такъв вкус.
Отпива отново. Усмихвам се. Нямам какво да кажа, нямам какво да добавя. Това е съвършеният момент и дори аз знам, че единственото разумно нещо е да стоя встрани и да му се наслаждавам.
Настоява да измие празната си чаша. Казвам му, че аз мога да го направя, че и без това трябва да измия приборите.
— Не се притеснявай за тях — казва той и изтърква и тях.
Дърпам встрани сухите съставки, изхвърлям празните кутии от млякото. Заедно изсипваме горещото какао в стоманения диспенсър и го вдигаме. Той изстенва.
— Виждаш ли? — казвам му. — Казах ти, че ще тежи.
Излизаме бавно от кухнята, влизаме в салона, телата ни се движат в синхрон. Щом достигаме вратата, той се обляга на нея, за да я отвори. Порив на вятъра развява косата му, а светлината озарява лицето му.