— Ето къде сте!
Съдия Бърн ни гледа, докато нагласяме диспенсъра върху сгъваемата маса. Връщам се бързо в кухнята за картонени чаши и салфетки. Ейдън ме следва.
— Няма нужда да го правиш — казвам му.
— Знам. Обаче сега съм част от тази какаова мисия. Няма да дезертирам в последната минута.
Щом се връщаме на финалната линия, госпожа Купър се носи към нас, гъвкава и елегантна в тъмносиния си клин и бялата жилетка, а вързаната ѝ на опашка коса подскача с всяка крачка.
Поставям ръце около устата си.
— Почти стигнахте, госпожо Купър!
Изглежда пресилено, все едно играя театър. Но станалото в кухнята с Ейдън ме е възбудило и съм готова да участвам в спектакъла. Госпожа Купър леко ми махва. След по-малко от минута тя е официалната победителка в първото състезание „5000 долара за семейство Томас“.
Съдия Бърн ръкопляска и започва с поздравленията. Няма медали, нито пък награди. Само обещание за горещо какао, което трябва да сипвам в картонени чаши.
Ейдън се материализира до мен. Натиска ръчката, когато поставям чашата под чучура. Преди да успея да кажа нещо, се появяват още двама бегачи — Сет, едно от децата от бившето ми училище, и баща му, господин Робъртс, който работи в метрополията. Заедно сипваме още две чаши.
Скоро бегачите започват да прииждат. Намираме ритъм. Аз се занимавам с чашите, той се оправя с ръчката. Подавам всяка чаша с одобрителни думи: „Много добре“, „Беше невероятен“, „Аз никога не бих се справила“. Ейдън се е съсредоточил върху непосредствената си задача. Заиграва се с опаковка с чаши и проверява дали диспенсърът е още горещ на пипане. Това е мъжът, който седи на бара ми: алергичен към внимание, с прегърбени рамене, приковал поглед във всичко друго, освен в очите ти. Детето му седи на пейката от другата страна на улицата, а слушалките се вият от джоба ѝ до ушите. Дъщеря на баща си.
След около четирийсет минути финиширащите започват да се разреждат. Госпожа Купър разговаря със съдия Бърн и го пита дали може да води сватбата на братовчедка ѝ в Покипси след три седмици. Ейдън и аз мълчаливо очакваме следващия бегач. Енергията, която сме натрупали в разгара на състезанието, вече е изтляла. Изчерпали сме задачите си, за да държим ръцете си заети.
— Е, как е на работа? — питам.
Усмихва се.
— Добре е.
— Мога ли да ти кажа една тайна?
Той отговаря с „Разбира се“.
— Не мисля, че наистина знам какво прави електротехникът. Знам, че се занимава с нещо по жиците, това е очевидно. Но съм дотам.
Смях.
— Никой не знае какво правят електротехниците. — Завърта очи. — Дори някои електротехници изглеждат объркани.
Обяснява ми в общи линии, че се грижели в домовете на хората да има ток.
— Затова ни виждаш там горе да човъркаме жиците. Оправяме онези, които са скъсани, и поддържаме онези, които са здрави. Ако има буря и жиците се прекъснат, работим по това. Понякога влизаме в къщите на хората и оправяме инсталациите им.
Кимам.
— Значи да разбирам, че не се боиш от височините.
Поклаща глава в отрицание.
— Там горе ми харесва. Толкова е… спокойно, ако в това има смисъл?
Казвам му, че разбирам. Работи по задача, главата му е буквално в облаците и няма кой да го разсейва: наистина звучи като да е в стихията си там.
— Освен това — добавя — оттам имаш наистина добра гледка към всичко. Реката, планините… Тоест, виж какво видях оня ден.
Вади телефона от джоба си и го навежда към мен. Надушвам борови иглички, омекотител за пране и шампоан за коса. Искам да затворя очи и да запазя спомена, за да мога да се връщам към него нощем, да го търся следващия път, когато пера дрехите си или отивам на екскурзия. Но има нещо, което иска да ми покаже, и трябва да се съсредоточа. Палецът му прехвърля поредица изображения. Пред очите ми пробягват хълмове, покриви, снимка на рецепта за зеленчукова лазаня, дъщеря му насред пътека.
Пръстът му спира на изображението, което е търсил: голяма хищна птица с разперени криле, кръжаща над буковете зад църквата.
— Еха.
Мой ред е да се приближа. Сега имам извинение. Трябва да видя птицата. Мога да се преструвам, че това няма нищо общо с близостта на тялото му до моето, със силните му ръце, стегнатия му корем, извитата като на лебед шия, дълга, слаба, грациозна и горда.
— Толкова е… величествена — изричам.
— И аз това си помислих.
Съзерцава птицата, а после обръща поглед към мен. Сякаш със седмици е пазил снимката, докато намери някой, който ще я оцени толкова, колкото и той.
— Това е червеноопашат мишелов — обяснява. — Поне според интернет де.