— Толкова е голям. Обзалагам се, че би могъл да вдигне малко куче.
Той кима.
Плъзгам два пръста през екрана на телефона му и увеличавам снимката.
— Я го виж — казвам. — Оглежда владенията си. На лов за плячка. Толкова е красив.
Нещо увисва между нас, по-дълбока истина, която никой от двама ни не знае как да облече в думи.
— Извинете?
Боб, съпругът на госпожа Купър, стои пред масата с картонена чаша в ръка.
— Извинявайте — казвам и се заемам да му сипя горещо какао. Ейдън прибира телефона си.
Бегачите се превръщат в пешеходци. Тройка обитатели на старческия дом пресичат заедно финалната линия, хванати за ръце. Чакаме още няколко секунди, но съдия Бърн потвърждава, че това са последните участници. Следват последните поздравления, след което хората започват да се разпръскват.
Събирам оставените картонени чаши и избърсвам пръските какао от масата. Ейдън ме следва до ресторанта и ми помага да върна диспенсъра и сгъваемата маса. Не му казвам, че няма нужда. Спряла съм да се преструвам, че не искам помощта му.
Щом диспенсърът е измит и масата е прибрана обратно в килера, Ейдън се чуди какво да каже.
— Благодаря, че ме остави да ти правя компания — казва той. — Беше наистина… Е… Много ми хареса.
— Аз съм тази, която трябва да ти благодари. — Усеща се топлота заедно с лекотата на тайна, която твърде дълго е била крита и най-сетне е освободена. — Не бих могла да искам по-добър помощник-готвач.
Усмихва се и казва, че трябва да иде да намери дъщеря си. Казвам му: „Върви, върви, върви“, и го освобождавам с махване на ръката, сякаш не се боя от предстоящата му липса.
Заключвам и отивам до хондата, където оставям палтото си на задната седалка. Когато отново вдигам очи, тялото ми се напряга. Ключовете за колата се впиват в дланта ми. Пот избива подмишниците ми.
От другата страна на колата ми има силует, видим от прозореца до мястото на шофьора. Някой се е облегнал на вратата. Някой, когото не съм видяла или чула, когато преди няколко секунди съм дошла на паркинга.
— Извинявай. Отново ли те изплаших?
Всеки мускул в тялото ми се отпуска.
— Не — казвам му. — Съжалявам. Аз съм виновна. Не те разпознах.
Ейдън вади телефона си от джоба и леко го разклаща.
— Исках да ти дам номера си. В случай че някога ти потрябва нещо, нали разбираш? Пиши ми. Обади ми се.
Съсредоточена като хирург, който отваря гръдния кош на пациента си, вадя телефона си от задния джоб на дънките си. Изчаква ме да отключа телефона, да отворя списъка с контакти и след което ми диктува поредица от цифри.
— Ето на̀ — казва, когато съм приключила с набирането.
Отстъпва назад, после се връща и поглежда хондата.
— Не го приемай погрешно, но колата ти не е ли по-стара от теб?
Очите му блестят, усмивката му е крива. Не ми се подиграва. Само се шегува.
— Почти — отговарям му. — Беше на баща ми. Чакай само да чуеш как скърца ремъчната предавка. А да не почвам да говоря и за трансмисията.
— Зле ли е?
— Ужасна. И е с ръчни скорости.
Сбърчва съчувствено нос.
— Не е чак толкова зле — казвам и потупвам покрива на хондата. — Просто е преживяла много.
Кима. Поглеждам телефона си, където номерът му още е изписан на екрана, и натискам „Добави контакт“. Докато напиша името му и го запаметя, вече си е тръгнал.
Пускам телефона в предния джоб на дънките си. През целия път до вкъщи телефонът топли бедрото ми.
21. Жената в къщата
Сутринта, след като започна да кървиш, е събота. С върховете на пръстите на краката си сбутваш окървавеното си бельо в ъгъла на банята. Той ти подава нов чифт. Подплатяваш го с тоалетна хартия, което е най-добрата ти възможност за момента. Той поглежда за секунда, но после извръща очи.
На закуска Сесилия между хапките бъркани яйца пита баща си дали нещото било днес. Той я пита дали има предвид състезанието, тя отговаря „Да“ и той също ѝ казва „Да“. Тя изсумтява.
— Всичко ще е наред — уверява я той. — Няма да продължи много дълго.
След закуска те отвежда отново в стаята. Не обяснява. Не питаш. Изчакваш го да се махне и се свиваш на кълбо. Болката е започнала да заглъхва около краищата на корема ти, но още си е тук. Все още те принуждава да се превиваш.
Часове по-късно входната врата се отваря, затръшва се и после незабавно пак се отваря.
— Сесилия!
Усмихваш се на вбесения му вик. Явно го е изпреварила на вратата със секунда и я е затръшнала в лицето му. Дъщеря, която изпитва открит експлозивен гняв към баща си.
Ядни стъпки се дочуват по стълбището. Още една врата се затръшва, по-близо до теб — стаята на Сесилия. Неговите стъпки — тежки, целеустремени, бързи, но никога припрени — я следват.