— Сесилия.
Похлопва на вратата ѝ. Приглушен глас му казва да се маха. Следва мълчание, а после въздишка. Той се отправя към другия край на коридора, после слиза по стълбите.
Това дете. Неговото дете. В този момент я обичаш толкова много.
По-късно през деня го чуваш да се суети в кухнята. Идва и те освобождава за вечеря. Двамата със Сесилия се хранят мълчаливо, впили очи в макароните със сирене. Някъде по средата на вечерята той прави нов опит.
— Помагах на приятелка. Това е всичко. — Тя продължава да дъвче храната си. — Сесилия, на теб говоря.
Тя го поглежда с присвити очи.
— Ти ме пренебрегваше — изтъква. — Не исках да ходя, но ти ме завлече на онова нещо. А после направи така, че да стоим цялата сутрин. И напълно ме забрави.
Допускаш, че въпросното нещо е състезанието, което той спомена на закуска, онова, за което обеща, че няма да продължи дълго. Сесилия боде съдържанието на купата си с вилица. Познаваш това изражение — сведен поглед, стегната челюст, свъсени вежди. Тя сдържа сълзите си. Изпитваш порив да я притеглиш към себе си и да я прегърнеш силно. Да я залюлееш така, както се надяваш да е правила майка ѝ.
— Имаш ли някаква представа — пита го — колко скапано скучен е онзи съдия?
Той ѝ прави забележка за езика. Тя не го слуша, не се извинява. Вместо това избутва купата си настрани и се изправя. Той се пресята да хване ръката ѝ, но тя го отблъсква и изфучава нагоре по стълбите. Наблюдаваш толкова съсредоточено, че забравяш да дишаш. Той ще избухне, мислиш си. Ще се втурне след нея. Ще я завлече в кухнята за косата, макар и без желание. Ще ѝ напомни кой командва тук.
Само че той не помръдва. Погледът му проследява дъщеря му, а после се спира на празния ѝ стол. Гледа го няколко мига, а после вади телефона от джоба си. Отключва екрана, проверява го и връща телефона там, откъдето го измъкна. Въздишка. Клати крак напред-назад. Нетърпелив е. Предполагаш, че чака нещо, което още не е дошло.
Води те горе след вечеря. Ще се върне след няколко часа, след като дъщеря му заспи и къщата утихне. Засега те иска там, където не можеш да го нараниш, в стаята, закопчана с белезници за радиатора.
Тръгваш първа. Той така предпочита. Винаги те принуждава да вървиш пред него, където може да те вижда. Отваря вратата на стаята и те блъска вътре.
Кракът ти стъпва върху нещо меко. В тъмното не разбираш какво е, но знаеш, че не искаш той да види.
— Какво беше това? — питаш и килваш глава настрани, все едно слушаш напрегнато. Не е много находчиво, но е единствената стратегия, която можеш да измислиш.
Той спира, заслушва се. С крака си избутваш мекото нещо към леглото и се молиш да си се прицелила добре.
— Не чувам нищо — казва ти.
— Сигурно е била птица или нещо такова. Съжалявам.
Той въздъхва, продължава да те тика напред и затваря вратата. Когато включва осветлението, нещото не се вижда никъде.
Очакваш да приключи частта от вечерта след вечерята. Понякога можеш да чуеш него и Сесилия на долния етаж да си говорят. Днес има само тишина.
Присвиваш очи и се опитваш да надникнеш под леглото, но не виждаш нищо. Дори не можеш да различиш очертанията на онова, което току-що си скрила там.
Чуваш водата да тече по тръбите, някой пуска водата в тоалетната. Сесилия сигурно си мие зъбите и се подготвя да си легне. Вратата на спалнята ѝ се затваря за последен път днес.
Изчакваш светът да застине. Бравата на вратата се завърта. Бащата влиза вътре и затваря вратата след себе си. Прави ти нещата, които е решил, че трябва да стори с някого.
След това минаваш през обичайната рутина: лягаш до леглото и се подготвяш за нощта. Той сграбчва ръката ти и я закопчава за рамката. Подръпва няколко пъти веригата и си тръгва.
Изчакваш и той да си легне. Чакаш стъпките му по коридора и затварянето на вратата му. А после чакаш още малко. Най-сетне, когато знаеш, че си във възможно най-голяма безопасност, пъхаш крака си под леглото.
Нищо. Извърташ глава и примижаваш. Трябва ти фенерче. Трябва да не си закопчана за леглото. Променяш позицията си, местиш бедрата си под един ъгъл, после под друг. Напрягаш мускулите на раменете си. Тялото те боли, изпъва се, извива се в неестествени ъгли. Най-сетне го усещаш.
Придърпваш го към себе си с пета. Движиш го с пръстите на краката си. Действаш мълчаливо, спираш, за да се ослушаш за движение в спалнята му. Къщата остава тиха. Най-сетне пръстите ти се свиват около него.
Изчакваш очите ти да свикнат още повече с мрака. Фокусираш погледа си и се молиш бледите квадратчета лунна светлина около щорите да свършат работата си. Между пръстите ти: найлонови опаковки, които, изглежда, са яркозелени и сини, в геометрична шарка. Нещо гъвкаво, меко, еластично. Очертанията на емблема, която някога си виждала всеки месец.