Искаш го тук. С теб. Искаш го спокоен, сигурен.
Искаш да говори.
Чакаш, докато приключи. Отново си облечена.
Докато се приготвя да си тръгне, прекарваш ръка през косата си. Жест, който си използвала по време на срещи, лакътят на спортното ти яке е подпрян на маса в ресторант, бялата ти тениска е освежена от множеството сребърни украшения.
Случва се. Спомняш си частици от себе си и понякога те ти помагат.
— Нали знаеш — казваш му, — тревожа се за теб.
Изсумтява.
— Истина е. Тоест… просто се чудех. Това е всичко.
Подсмърква, пъхва ръце в джобовете си.
— Може би мога да помогна — опитваш. — Да намеря начин да останеш.
Изсумтява, но не отива към вратата. Трябва да се вкопчиш в това. Трябва да повярваш, че това е началото на победата.
Той ти говори, понякога. Не често и винаги с неохота, но го прави. Някои вечери са хвалби. Друг път е изповед. Може би затова изобщо си е дал труда да те опази жива: в живота му има неща, които има нужда да сподели, а ти си единствената, която може да ги чуе.
— Ако ми кажеш какво е станало, може би ще измисля нещо — казваш.
Подвива колене, лицето му е на нивото на твоето. Дъхът му — свеж като мента. Дланта му — топла и груба върху бузата ти. Върхът на палеца му се забива под окото ти.
— Мислиш, че ако ти кажа, ще измислиш нещо?
Погледът му те обхожда от лицето до краката. Отвратен. Презрителен. Но винаги — това е важното — малко любопитен. За нещата, които може да ти стори, нещата, които ще му се разминат.
— Какво изобщо би могла да знаеш? — Прокарва пръст през челюстта ти, нокътят му задира в кожата ти. — Знаеш ли изобщо коя си?
Знам. Като молитва, като мантра. Ти си Рейчъл. Той те намери.
Всичко, което знаеш, е онова, на което той те научи. Всичко, което имаш, е онова, което той ти дава. Верига около глезена ти, закована на стената. Спален чувал. Върху обърната щайга са нещата, които ти е донесъл през годините: три книги с меки корици, портфейл (празен), антистрес топка (наистина). Произволни и несвързани. Допускаш, че тази мъжка сврака ги е взела от други жени.
— Намерих те — казва той. — Беше се изгубила. Дадох ти покрив. Опазих те жива. — Посочва празната пластмасова кутия. — Знаеш ли какво щеше да си без мен? Нищо. Щеше да си мъртва.
Отново става. Изпуква кокалчетата си, всеки пръст издава различен звук.
Ти си нищо. Знаеш това. Но в тази барака, в този миг от живота му, ти си всичко, с което разполага.
— Тя е мъртва — казва. Обмисля го и отново изрича: — Тя е мъртва.
Нямаш представа за кого говори, докато не добавя:
— Родителите ѝ продават къщата.
И тогава разбираш.
Съпругата му.
Опитваш се да обмислиш всичко наведнъж. Искаш да кажеш каквото изричат хората в отбраното общество: Съжалявам да го чуя. Искаш да попиташ: Кога? Как? Чудиш се: Той ли го е направил? Дали най-сетне не е превъртял?
— Значи трябва да се преместим.
Започва да крачи дотолкова, доколкото някой може да крачи из барака. Нервен, което е нетипично за него. Но нямаш време за чувствата му. Нямаш време за губене да се чудиш дали той го е направил. Кого го е грижа дали го е сторил той? Той убива. Знаеш това.
Онова, което трябва да направиш, е да помислиш. Да претърсиш атрофиралите гънки на мозъка си, онези, които си използвала, за да решаваш проблемите на ежедневието. Онази част от теб, която помагаше на приятелите ти, на семейството ти. Но единственото, което мозъкът ти крещи, е, че ако той се премести — ако напусне тази къща, този имот — умираш. Освен ако не успееш да го убедиш да те вземе със себе си.
— Съжалявам — казваш му.
Съжаляваш много, през цялото време. Съжаляваш, че съпругата му е мъртва. Съжаляваш наистина за световните неправди, за начина, по който са го сполетели. Съжаляваш, че трябва да се занимава и с теб, жена с толкова нужди, вечно гладна, вечно жадна, все ѝ е студено, че и толкова любопитна.
Правило номер две за оцеляване в бараката: Той винаги е прав, а ти винаги съжаляваш.
4. Емили
Отново е тук. Във вторниците и в четвъртъците. Благонадежден като силно уиски, преливащ от обещания.
Ейдън Томас сваля сивата си ушанка, отдолу косата му е като разрошена перушина. Тази вечер носи сак — от зелен найлонов плат, подобно на нещо, взето от изоставен военен склад. Виси тежко до него, ремъкът е впит в рамото му.
Вратата се затръшва след него. Стряскам се. Обикновено я затваря внимателно, с една ръка на бравата, а другата — върху рамката.